Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— По шията.

— Само там ли?

— И по косата.

— Хм — каза Мери Лу. — Сексуално докосване ли беше?

— Аз го възприех като сексуално.

— И ти даде порше — констатира Мери Лу. — Порше!

— Не е подарък. Колата е фирмена.

— Добре де, фирмена. Кога ще ме повозиш в нея? Искаш ли тази вечер да отидем в търговския център?

— Не знам дали е редно да я карам за неслужебни цели. Всъщност не знаех дали е редно да я карам въобще.

Поне, преди да съм си изяснила въпроса за задната прашка.

— Наистина ли вярваш, че колата е фирмена? — попита Мери Лу.

— Доколкото съм забелязала, всички, които работят при Рейнджъра, карат нови черни коли.

— Поршета?

— Обикновено разкошни лимузини, но явно в склада вчера са доставили порше. — В дома на Мери Лу се разнесоха писъци и крясъци — Какво става у вас?

— Децата са изпаднали в конфликтна ситуация. Ще трябва да им посреднича.

Мери Лу бе започнала да посещава специални курсове за родители, защото не успяваше да попречи на двегодишните хлапета да изяждат храната на кучето. Преди това казваше „децата ще се изпотрепят“, а сега се изразяваше иначе: „децата са изпаднали в конфликтна ситуация“. Вярно, че това звучи много по-цивилизовано, но истината е, че децата щяха да се изпотрепят.

Затворих телефона, бръкнах в чантата си и извадих чека на Фред за „Ар Джи Си“. Нищо особено. Обикновен стар чек.

Телефонът иззвъня и прибрах чека в чантата.

— Сама ли си? — попита Бънчи.

— Да.

— Има ли нещо между теб и онзи мъж, Рейнджъра?

— Да.

Не знаех обаче какво е това нещо.

— Последния път не можахме да си поговорим — каза Бънчи. — Нямам представа какво още се гласиш да направиш.

— Защо не ми кажеш простичко какво искаш от мен?

— Нали не си забравила, че просто те следя?

— Добре де, ще продължавам да играя играта. Ще ти кажа и какво мисля да направя. Мисля утре да отида в банката и да поговоря с една моя приятелка, която работи там. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че това е добра идея.

Наближаваше пет. Джо вероятно вече се бе прибрал, гледаше телевизионните новини и си приготвяше нещо за вечеря в очакване на „Футбол в понеделник вечер“. Ако се самопоканех у тях по време на предаването, можех да му покажа чека и да го попитам какво мисли по въпроса. Можех и да го помоля да разбере какво става с Лора, съпругата на Липински. Ако имах късмет, може би щях да наваксам нещата, които не успях да свърша в събота вечер.

Набрах телефонния му номер.

— Здрасти — казах. — Реших, че може би ще ти е приятно да не си сам, когато гледаш „Футбол в понеделник вечер“.

— Ти не обичаш футбол.

— Започнах да го обичам. Много ми е приятно, когато всички се струпат един върху друг. Това е много интересно. Та кажи, искаш ли да дойда?

— Съжалявам, но тази вечер съм служебно зает.

— През цялата нощ ли ще си служебно зает?

Настъпи кратко мълчание. Морели се опитваше да разбере скрития смисъл на думите ми. После каза:

— Май наистина съм ти притрябвал.

— Просто се държа приятелски.

— А утре ще си настроена ли отново приятелски? Утре вечер май нямам никаква работа.

— Поръчай само една пица.

Затворих телефона, погледнах виновно клетката на хамстера и казах на Рекс:

— Просто се държа приятелски. Не смятам да спя с него.

Рекс не излезе от консервената кутия, но талашът се раздвижи. Стори ми се, че се смее. Към девет телефонът отново позвъни.

— Имам една работа за теб за утре — каза Рейнджъра. — Интересува ли те?

— Може би.

— От гледна точка на морала е напълно издържана.

— А от законова гледна точка?

— Можеше да е и по-зле. Трябва ми примамка. Един човек трябва да се раздели с ягуара си.

— Ще го крадеш ли, или ще го връщаш на законния собственик?

— Ще го връщам на законния собственик. От теб се иска само да седиш в един бар и да разговаряш с този човек, докато натоварваме колата на платформа.

— Звучи ми приемливо.

— Ще те взема в шест. Облечи дрехи, които да задържат вниманието му.

— За кой бар става дума?

— Барът на Майк на централния булевард.

След половин час Бригс се прибра и попита:

— Какво правиш в понеделник вечер? Футбол ли гледаш?

В единадесет си легнах и два часа по-късно продължавах да се въртя в леглото, без да мога да заспя. Мислех си за Лора, безследно изчезналата съпруга на Лари Липински. За задната част на главата й, отрязана при шията и натикана в чувал за боклук. За съпруга й, самоубил се с огнестрелно оръжие. Първо насякъл на парчета жена си, а после застрелял колежката си. А може би това не бе Лора Липински. Чие тяло в такъв случай бе в чувала? Колкото повече разсъждавах, толкова по-вероятно ми се виждаше това да е Лора Липински.