Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Настъпих педала за газта и излетях от завоя. Дайте път. Стефани си има порше и й се яде шоколад.

Стигнах до „7-11“ пак за нула време, профучах през магазина и излязох с пълна чанта. Хей, Морели, ей това е истинският оргазъм.

Нахлух в паркинга пред моя блок като светкавица, заковах спирачките, изкачих стълбите на един дъх, отворих вратата с ритник и изкрещях:

— Майната му!

Рекс спря да върти колелото си и ме погледна.

— Чу ме! — казах му. — Майната му! Майната му! Майната му!

Бригс приседна на дивана.

— Какво става, по дяволите? Опитвам се да подремна.

— Не си играй със съдбата! Не говори!

Той ме погледна учудено.

— Какво си облякла? Това някакво ново противозачатъчно средство ли е?

Сграбчих клетката с хамстера и кесията с шоколади, отнесох ги в спалнята си и хлопнах вратата. Първо изядох най-големия шоколад, после — „Кит-кат“, после — „Сникърс“. Започна да ми се гади, обаче продължих последователно с „Бейби Рут“, с „Бадемова радост“ и с фъстъчен шоколад.

— Слава Богу, сега се чувствам много по-добре — казах на Рекс.

След това избухнах в ридания.

След като приключих с плаченето, обясних на Рекс, че не се е случило нищо особено. Че става дума просто за реакция, предизвикана от хормоните, и за внезапното увеличаване на количеството на инсулина в резултат на преяждането с шоколад. Че няма за какво да се тревожи. Легнах си и почти веднага заспах. Плачът е страшно изтощително нещо.

Когато на другия ден се събудих, очите ми бяха лепкави и подути от плач, а настроението ми се бе свлякло на най-ниското възможно равнище. Полежах десет минути, опивайки се от страданието си, и започнах да обмислям как да се самоубия. Реших да го направя чрез пушене. Вкъщи обаче нямах никакви цигари, а никак не ми се ходеше отново в „7-11“. Както и да е, вече работех за Рейнджъра, така че може би щеше да е най-добре да оставя събитията да следват естествения си ход.

С усилия се измъкнах от леглото, влязох в банята и се огледах в огледалото.

„Я се стегни, Стефани — казах си. — Имаш си порше и шапка на ВМС, така че можеш да достигнеш нови хоризонти.“

Побоях се, че след всички тези шоколади задникът ми също може да достигне нови измерения, и реших, че малко спортуване няма да ми навреди. Бях все още с анцуга, така че си сложих спортен сутиен и обух маратонките.

Когато излязох от спалнята, Бригс вече работеше на компютъра.

— Я, ранобудницата! — възкликна той. — Божичко, изглеждаш ужасно!

— Това не е нищо. Почакай да ме видиш как ще изглеждам след тичането.

Завърнах се плувнала в пот и много доволна от себе си. Стефани Плъм умее да се контролира. Морели да върви на майната си. И Тери Гилмън да върви на майната си. И светът да върви на майната си.

Изядох пилешки сандвич за закуска и взех душ. Оставих бирата на най-горния рафт на хладилника, за да ядосам Бригс, и му пожелах отвратителен ден. След това се качих на поршето и отидох в „Гранд Юниън“. Щях да свърша две неща: да поговоря с Леона и Алън и да напазарувам истинска храна. Паркирах на километър от магазина, за да не би някой да паркира в близост до мен и да ожули колата ми. Излязох от поршето и го погледнах. Бе съвършено. Бе наистина страхотна кола. С кола като тази няма защо да се тревожиш от мисълта, че приятелят ти ти слага рога с една никаквица.

Първо се заех с пазаруване. Докато приключа с него и прибера продуктите в багажника, започна работа и банката. Във вторник сутринта бизнесът не бе особено активен. Нямаше нито един клиент. Двама касиери брояха пари. Вероятно загряваха. Никъде не видях Леона.

Намерих Алън Шемпски във фоайето. Пиеше кафе и разговаряше с един от охранителите. Забеляза ме, махна ми и попита:

— Как върви търсенето на Фред?

— Никак. Търсех Леона.

— Днес не е на работа. Ако искаш, ще се опитам да ти помогна.

Поразрових се в чантата, открих чека и го подадох на Алън.

— Какво би могъл да ми кажеш за това?

— Използуван чек.

— Да намираш нещо странно в него?

Той го огледа още веднъж.

— Нищо. Какво му е странното?

— Нямам представа. Фред е имал проблеми в разплащанията си с „Ар Джи Си“. В деня, когато изчезна, трябвало да им покаже този чек. Предполагам, че не е искал да взима със себе си оригинала, и затова го оставил у дома на бюрото си.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна — каза Шемпски. — Ако искаш, остави ми го, и ще разпитам и други хора. Може би те ще забележат нещо.

Прибрах чека в чантата си и казах:

— По-добре ще е да го задържа. Имам чувството, че някои хора са изгубили живота си заради този чек.