Джанет Еванович - Право в десетката

Изнесохме се от гаража и потеглихме по „Броуд“. Нощта бе тъмна и безлунна. Бяха надвиснали черни облаци, които предвещаваха още дъжд. Фаровете на джипа не се отделяха от нас. Рейнджъра шофираше бавно и спокойно, навил ръкавите си до лактите. Часовникът му проблясваше от време на време на светлината от уличните лампи.

Аз обаче не бях спокойна. Тревожех се, че Антон Уорд може да е избягал. Също така се тревожех, че може още да е в бунгалото на Вини.

— Няма да го нараниш, нали? — обърнах се към Рейнджъра.

Той ми хвърли бърз поглед и каза лаконично:

— Маце.

— Знам, че вероятно е убил няколко души — казах нервно. — Но все пак съм отговорна за безопасността му.

— Искаш ли да ми обясниш по-подробно?

Разказах му как бяхме освободили Уорд под гаранция, а после го бяхме отвлекли.

— Страхотно изпълнение — отсъди той.

Улицата на Вини бе абсолютно тъмна. Рейнджъра паркира поршето на частния път, а Танк спря джипа зад него.

— Мога да те оставя в колата с Хал — каза ми Рейнджъра, като взе колана от задната седалка. — По-удобно ли ще се чувстваш с него?

— Не. Ще дойда с теб.

В къщата цареше тишина, но долових присъствието на Уорд. Седеше си в банята, закачен към клозета и тръбата. Не изглеждаше особено щастлив да види Рейнджъра.

— Знаеш ли кой съм? — попита го Рейнджъра кротко.

Уорд кимна и огледа найлоновия колан с пистолета и фенера.

— Да. Знам кой си.

— Ще ти задам няколко въпроса — продължи Рейнджъра. — А ти трябва да ми дадеш правилните отговори.

Уорд се вторачи в мен и Рейнджъра, после в Танк.

— Ако не ми отговориш правилно, ще те оставя тук в компанията на Танк и Хал — предупреди го Рейнджъра. — Разбираш ли ме?

— Да, разбирам.

— Разкажи ми за Джънкман.

— Няма много за разказване. Не е от града. От Ел Ей е. Никой не знае истинското му име. Само Джънкман.

— Къде живее?

— Мести се често. Вечно отсяда при някоя нова кучка. Не сме близки приятели, разбираш ли? Не познавам кучките му.

— Каква е историята с убийствата? За какво е списъкът?

— Човече, не мога да говоря за тези неща. Аз съм от братята.

Рейнджъра го халоса с фенера по коляното и Антон се стовари на пода като чувал с пясък.

— Ако не ми кажеш, ще си мечтаеш за смъртта — предупреди го Рейнджъра.

— Джънкман иска да стане генерал с пет звезди. В организацията в Ел Ей е бил само лейтенант. Изпратиха го тук да оглави бандата, защото в Трентън си имахме проблеми с водачите. Настъпи безвластие, когато очистиха Муди Блек. Работата е там, че Джънкман първо трябва да впечатли членовете. Например да извърши няколко сериозни убийства, които да му донесат точки. Вече очисти втория водач на Кралете, както и един от помощниците му. Остават му едно ченге и сладураната тук.

— Защо Стефани?

— Тя е ловец на престъпници. Прибрала е доста от братята. А не е хубаво да те арестува някаква тъпа путка. Уронва престижа на бандата. Затова, като последно доказателство за способностите на Джънкман, съветът реши да му възложи залавянето й. Планът е да я гепи и да я даде на членовете да се позабавляват с нея, преди да я очисти. Тя е част от коронацията му.

Пред очите ми затанцуваха петна, а в главата ми заби камбана. Изнесох се от банята с разтреперани крака и се стоварих на канапето във всекидневната. Майка ми и Морели бяха прави. Имах нужда от нова професия.

Чух вратата на банята да се затваря. Рейнджъра дойде и седна при мен.

— Добре ли си? — попита ме.

— Напълно. Просто ми стана скучно и реших да подремна.

Думите ми почти го накараха да се усмихне.

— Приключихме с Антон Уорд. Имаш ли планове за него?

— Мислех да го върна обратно в затвора, като отменя гаранцията му.

— И каква е причината за отмяна?

— Съгласи се да носи гривна с проследяващо устройство, когато го освободихме, но после отказа и избяга през прозореца на банята в офиса.

— Добре. Ще накарам Танк да се погрижи за него. Ще го задържим до утре сутрин, за да оправим документацията. С превръзка на очите ли го докарахте дотук?

— Не, но го увихме в одеяло. А и беше тъмно и се съмнявам, че е видял нещо.

След около четиридесет минути се върнахме в Трентън.

По пътя не говорихме много. Това бе нормално за Рейнджъра, но не и за мен. Из главата ми препускаха безброй мисли, но не исках да изрека никоя на глас. Рейнджъра паркира колата и се качихме в асансьора, където той натисна копчето за четвъртия етаж.

— Какво има на четвъртия етаж? — попитах.

— Малки апартаменти за служителите на фирмата. Изкарах единия наемател, за да разполагаш със собствено жилище, докато нещата се изяснят и стане безопасно да си тръгнеш.