Джанет Еванович - Право в десетката

— Не е необходимо — отговорих. — Тук имам продукти за сандвичи. Но благодаря за предложението.

Тъкмо изпратих Ела и телефонът ми звънна.

— Всички се опитват да те открият — каза баба Мазур, — а ти не вдигаш телефона.

— Бях го забравила.

— Сестра ти ни подлудява. След онази злополучна проба е станала невъзможна. Кълна ти се, никога не съм виждала толкова притеснена бъдеща булка. А дори не искам да си помисля какво ще стане, ако вземе да се откаже от сватбата. Майка ти бездруго надига бутилката доста често. Не че я обвинявам за това, разбира се. И аз самата удрям по някоя глътка от време на време, за да мога да изтърпя сладникавите лигавщини на сестра ти. Както и да е, обадих се да те питам дали искаш да дойдеш на празненството с мен и Сали. Майка ти ще закара Валери.

— Благодаря — отвърнах, — но ще стигна дотам и сама.

Изстенах наум. Купонът беше в петък, а аз не бях купила подарък. Ако Джънкман ме очистеше, дано поне да го направеше днес. Така щях да се отърва от тъпото празненство.

Затворих и набрах номера на Морели.

— Какво? — попита той с мрачен глас.

— Аз съм — казах бързо. — Опита ли се да ми звъннеш?

— Да. Вчера изкарах двойна смяна. Трябваше да проверя цялата информация за Джънкман, с която разполагаме. Мина единайсет, докато се прибера у дома и чуя съобщенията на телефонния секретар. Следващия път остави съобщение, за да знам, че си добре. А така само видях номера ти и после не успях да те открия. Направо се побърках от страх.

— Съжалявам. Не се обаждах за нещо специално. А после пък си забравих телефона.

— Джънкман очисти ченгето си.

— Тъкмо чух за това.

— Ще се чувствам по-добре, ако знам къде си.

— Не, няма да се почувстваш по-добре — възразих. — Но ще се тревожиш по-малко.

— Струва ми се, че схванах намека — каза Морели. — Внимавай.

Нямаше разправии и крясъци. Нито изблици на ревност. Само едно нежно „внимавай“.

— Имаш ми доверие — отбелязах тъжно.

— Да.

— Скапана работа.

— Знам. Но ще ти се наложи да се примириш.

Долових усмивката в гласа му. Явно и за Морели бях развлечение.

Прекъснах връзката и се обадих на Валери.

— Какво става? — попитах я. — Баба ми каза, че си изпаднала в нервна криза.

— Видях се в сватбената рокля и се паникьосах. Но не само защото съм дебела, а и заради всичко друго — суматохата из къщи и нервното напрежение. Знам, че аз съм виновна. Исках истинска сватба, но положението стана неудържимо. А сега трябва да изтърпя и проклетото празненство. Седемдесет и осем жени в залата на ветераните. Добре, че не държат оръжие там, защото веднага щях да се гръмна.

— Празненството би трябвало да е тайна.

— Аз го планирах! Какво въобще съм мислила, по дяволите? Ами ако и този брак се провали? Мислех си, че първият ми брак е идеален. Нямах представа какво става!

— Албърт е свестен тип. Няма да го хванеш в гардероба в компанията на детегледачката. Ще имаш приятен и спокоен живот с него.

Помислих си, че същото не можеше да се каже за мъжете в моя живот. И двамата бяха вълнуващи властни мъжкари. Животът нямаше да е скучен с тях, но със сигурност нямаше да е лесен.

— Ти и Албърт трябва да избягате — посъветвах Валери. — Просто заминете някъде да се ожените на спокойствие и след това си продължете живота.

— Не мога да причиня подобно нещо на мама.

— Тя може да изпита облекчение.

Е, признавам си, че това бе егоистично от моя страна и го казах, защото не исках да навличам кошмарната патладжанена рокля. Но все пак смятах, че съветът е разумен.

— Ще си помисля по въпроса — отговори Валери.

— Но не споделяй с никого, че аз съм ти дала идеята.

Затворих и отидох в кухнята да поздравя Рекс. Пуснах няколко гроздови зърна в клетката му и той изскочи енергично от консервената кутия, натъпка ги в бузите си и се върна обратно в леговището си.

Добре, това беше забавно, ами сега какво? Какво правеха хората по цял ден, ако нямаха никакви задачи?

Пуснах телевизора и се заразхождах по каналите. Не открих нищо интересно. Как бе възможно при толкова много канали?

Звъннах в офиса.

— Какво става? — попитах Кони.

— Рейнджъра се отби. Търси Джънкман. И не е сам. Всяко ченге и всеки ловец на престъпници в щата търсят Джънкман. Чу ли за последното убийство?

— Да.

— А чу ли за Панчек? Простреляли го в главата снощи, на ъгъла на Седма улица и „Комстък“. По някакъв загадъчен начин карал още четири пресечки, после изгубил съзнание и катастрофирал. В момента е в болница „Свети Франсис“ и очевидно ще се оправи.