Джанет Еванович - Право в десетката

— Аз съм виновна — обясних й. — Аз го преследвах и заради мен се набута в земите на Изкормвачите.

— Грешиш — възрази Кони. — Ти само си го следила дотам. Предполагам, че се криеш, щом не си тук?

— Това е планът ми, но почва да ми омръзва.

— Стига бе! Откога безделничиш? Три-четири часа?

Сбогувах се с Кони и се затътрих към спалнята, за да подремна. Застанах до леглото, но не ми се искаше да легна и да измачкам идеално изгладените чаршафи. Надникнах в банята. Вече си бях взела душ. Върнах се в кухнята и почуках по клетката на Рекс.

— Ставай, глупав хамстер. Скучно ми е.

Чух само леко шумолене, когато Рекс се скри по-навътре в консервената си кутия.

Можех да направя една обиколка из сградата, но щеше да ми се наложи да общувам с хората на Рейнджъра, а не бях сигурна дали съм готова за това. Особено като се имаше предвид, че бяха готови да ме зашеметят с електрошок, ако се устремях към свободата.

Звъннах на мобифона на Рейнджъра.

— Хей — отговори той.

— Здрасти — поздравих го любезно. — Почвам да откачам тук. Не знам какво да правя. Няма нищо интересно по телевизията. Не можах да намеря книги или списания. И не ми предлагай да отида във фитнеса, няма да се получи.

Рейнджъра прекъсна връзката. Набрах номера му отново.

— Какво беше това? — попитах възмутено. — Ти ми затвори!

— Маце… — лаконично изрече той.

Въздъхнах и затворих.

Рейнджъра се прибра малко след шест. Метна ключовете си в подноса и прегледа набързо пощата си. После прикова очи в мен.

— Изглеждаш леко откачена, маце.

Бях прекарала пет часа в гледане на телевизия и два часа в обикаляне на коридора.

— Излизам — казах решително. — Отивам до универсалния магазин. Изчаках те само за да ти благодаря. Чудесно си поживях в апартамента ти, а и сапунът ти е великолепен, но трябва да тръгвам. Предупреди хората си да не се нахвърлят върху мен с електрошокови палки.

Рейнджъра остави писмата си в сребърния поднос.

— Не — каза кратко.

— Не?!

— Джънкман е все още на свобода.

— Имате ли напредък в издирването му?

— Вече разполагаме с име. Норман Карвър.

— Норман няма да се мотае по магазините. А сега ме извини, но ми запречваш вратата.

— Успокой се — нареди ми Рейнджъра.

— Ти се успокой — отвърнах разгневено, като го фраснах по рамото. — Разкарай се от пътя ми!

Цял ден ключовете си бяха стояли на бюфета. А и честно казано, не вярвах, че Рейнджъра е наредил на хората си да ме зашеметят с електрошок. Останах в апартамента, защото нямах желание да умра. Все още не исках да загина, но ненавиждах пасивната роля, която ми бе отредена. Бях изнервена и нещастна. Исках животът ми да е различен. Да бъда като Рейнджъра. Сурова и смела. Но хич не ме биваше. На всичкото отгоре ме дразнеше и ироничната мисъл, че бях напуснала Морели, за да се озова в същото положение с Рейнджъра.

Фраснах Рейнджъра отново и той отговори на удара ми, като ме притисна към стената с тялото си.

— Изкарах дълъг и незадоволителен ден — каза. — Търпението ми се изчерпва. Не прекалявай.

Държеше ме до стената с тежестта си. Не можех да помръдна. А най-страшното бе, че започвах да се възбуждам.

— Това наистина ме вбесява — казах мрачно.

Той беше прекарал целия ден навън, но все още ухаеше великолепно. Топлината му се вливаше в мен. Бузата му почиваше на главата ми, а ръцете му — на стената, плътно до рамената ми. Без да мисля, се сгуших в него и го целунах леко по врата.

— Не е честно — оплака се Рейнджъра.

Раздвижих се и усетих бурната му реакция.

— Мускулите и силата са на моя страна — каза той. — Но почвам да си мисля, че ти разполагаш с цялата власт.

— Имам ли достатъчно власт, за да те накарам да ме заведеш на пазар?

— И Господ не разполага с толкова власт. Ела донесе ли нещо за вечеря?

— Преди около десет минути. Всичко е в кухнята.

Рейнджъра се отдръпна от мен, разроши косата ми и тръгна към кухнята. Външната врата остана без пазач. Ключовете си лежаха в подноса.

— Нагло копеле — извиках зад гърба му.

Той се обърна и ми се усмихна широко.

Седях до масата в кухнята, когато Рейнджъра се появи откъм спалнята, издокаран с бронирана жилетка и найлоновия колан на кръста.

— Опитай се да не откачаш днес — посъветва ме той и се отправи към вратата.

— Добре — съгласих се. — А ти се опитай да не позволиш да те прострелят.

Сбогуването ни беше доста притеснително, тъй като и двамата се тревожехме един за друг.

В пет часа Лула ми звънна по телефона.