Джанет Еванович - Право в десетката

Разбрах, че това бе игра. Нямаха право да навлязат в кръга. Само Джънкман бе вътре. И той щеше да продължи да ме удря, докато протегнатите ръце успееха да ме извлекат от кръга. След това щях да съм оставена на милостта на бандата. А извратените кретени щяха да ми направят това, което откачените банди причиняваха на жените.

Джънкман ме вдигна на крака и ме фрасна отново. Силният удар ме изпрати до края на кръга. Опитах да се върна в центъра, но един от гангстерите сграбчи тениската ми, а друг — кичур от косата ми. Издърпаха ме и ме запремятаха помежду си. След миг се озовах срещу Юджийн Браун.

— Помниш ли ме? — попита той. — Ти почти ме прегази с колата си. Сега пък аз ще съм първият, който ще ти го вкара.

Носът ми течеше, а зрението ми бе замъглено от сълзи. Не бях сигурна дали сълзите са предизвикани от страх или от див, ожесточен бяс. Не мислех, че с един последен шут ще си навредя, затова размахах крак с пълна сила и уцелих Юджийн право в ташаците. Той се сви и се просна на земята. Сигурно всички останали членове на бандата щяха да ме изнасилят, но поне бях лишила Юджийн Браун от тази чест. Почти бях натъпкала топките в гърлото му. Нямаше да може да изнасилва още дълго време.

Мъжете зад мен зашумяха. Приготвих се да сритам още някого, но вниманието на бандата се насочи към улицата. На няколко пресечки от нас видях фарове, които напредваха по „Комстък“. Преди това по улицата не бяха минавали никакви коли. Вероятно часовите на Изкормвачите регулираха движението. Или пък никой не смееше да минава оттук по тъмно. Помолих се на Господ да ми прати Джо или Рейнджъра, или поне човека на Рейнджъра от джипа. Не се виждаха червени лампи. Не можех да разбера на каква кола принадлежат фаровете.

Всички се вторачиха в приближаващото возило. Никой не проговори. Доста от момчетата извадиха пищови.

— Какво, по дяволите… — изсумтя един от гангстерите. Беше голям жълт училищен автобус.

Изпитах смазващо разочарование. Знаех кой шофира автобуса и не вярвах, че той би могъл да ме спаси. Намеренията му несъмнено бяха геройски, но се тревожех, че Сали не само нямаше да ме спаси, ами и той щеше да намери смъртта си в гангстерските земи.

Автобусът се носеше напред с невероятна скорост, подскачаше и се люлееше, сякаш никой не го контролираше. Гледката бе сюрреалистична. Зашеметяваща. Гангстерите стояха като омагьосани.

Огромното возило поднесе, скочи на бордюра и се заби в замаяната тълпа. Спирачките му изскърцаха, а бандитите закрещяха и се втурнаха настрани.

Автобусът се закова в центъра на кръга. Вратата му се отвори със свистене и Сали изскочи навън, издокаран в червената си рокля и червените обувки с пайети и високи токчета. Косата му беше рошава като на дивак от Борнео. Ококорените му очи гледаха налудничаво.

Ужасих се, че всеки момент ще го пречукат. Но после забелязах, че в ръцете си стискаше узи.

— Рокендрол — изрева Сали.

Куршум изсвистя покрай главата му и се заби в автобуса. Проснах се по корем на земята, а Сали натисна спусъка и даде откос от около седемстотин изстрела. След като прахът се слегна, видях няколко окървавени тела да се гърчат от болка на асфалта. Някои бяха прегазени, а други — простреляни. За щастие не бях една от тях.

Джънкман беше сред прегазените. Краката му стърчаха гротескно изпод автобуса. Останалите Изкормвачи се пръснаха наоколо като хлебарки, когато запалиш лампата.

— Мамка му! — извика Сали. — Егати шибаната история!

— Май доста си се уплашил, а?

— Мамка му! — повтори той. — Едва не се напиках.

Изпитвах учудващо спокойствие. Животът ми се бе превърнал във филм. В момента участвах в „Умирай трудно“ насред Трентън. Брус Уилис бе издокаран като жена. Оживях. Не ме изнасилиха. Дори бях почти напълно облечена. Бях повече от спокойна. Настроението ми бе еуфорично. Гневът бе изчезнал.

В далечината проблеснаха светлини и чухме воя на сирени. Безброй сирени. Изглежда всички, освен морските пехотинци, идваха към детската площадка.

На асфалта лежаха няколко изпуснати пистолета. Подритнах ги леко, докато се уверих, че до всеки закован от Сали има оръжие. Достатъчно далеч, за да не могат да го грабнат, но достатъчно близо, за да докажем, че те първи бяха стреляли.

Две глави надникнаха от вратата на автобуса. Останалите от групата на Сали.

— Мили Боже! — ахна единият, после и двамата се скриха и затвориха вратата.

— Почивахме си навън, когато видях как те сграбчиха — обясни ми Сали. — Не можах да пресека паркинга достатъчно бързо, за да ги спра, затова се втурнах и взех автобуса. Докато изскоча на улицата, ти вече бе изчезнала, но после се сетих за това място. Минавам оттук всеки ден и хлапетата казват, че точно на детската площадка стават всички побои и убийства.