Джанет Еванович - Право в десетката

Едва бях излязла от паркинга, когато черният хамър се появи от небитието и закова точно пред мен, като ме принуди да се бутна в паркирана кола. Натиснах клаксона и протегнах ръка към пистолета на Рейнджъра, но двама кретени се нахвърлиха от горе ми, преди да успея да го грабна. Направих всичко възможно да се освободя. Борих се с тях, крещях, вдигах шум. Но нищо не ми помогна. След секунда ме издърпаха иззад волана и ме завлякоха до багажника на буика. Отвориха го и ме набутаха вътре. После затръшнаха капака и край. Пред очите ми се спусна тъмнина.

Спомням си как на времето гледах едно предаване по телевизията, в което катерица се криеше в подземна хралупа, а една невестулка се протегна и я сграбчи. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да го видя. Така е с нещастията. За миг бъдещето ти изчезва. И нищо не може да те подготви адекватно за този момент. Миг на изненада, а после, когато осъзнаеш колко окончателно е всичко, сърцето ти натежава.

Не разполагах с пистолет, тъй като бе изпаднал от джоба ми по време на схватката. Нямах и мобифон. Той пък бе в чантата ми, която си седеше в колата. Бях крещяла силно и се надявах човекът на Рейнджъра да ме е чул. Но вероятността не бе твърде голяма. Може и да имаше начин да отворя багажника отвътре, но нямах представа за него. Колата беше стара, създадена преди разните хитрини за безопасност — като устройствата за отваряне на багажника отвътре. Опипах около ключалката в опит да си отворя с нокти.

Лежах свита като ембрион, усукана около резервната гума. Знаех, че в багажника имаше крик. Ако го намерех, може би щях да успея да насиля капака и да го вдигна. Или поне да нанеса известни щети, когато Изкормвачите отвореха. Достатъчно големи щети, които да ми дадат шанс да избягам.

Въздухът миришеше на гума, а пълната тъмнина ме задушаваше. Но все пак бе по-добра от онова, което ме очакваше, когато отвореха багажника. Ама че ирония, помислих си. Бях транспортирала Антон Уорд по този начин до Пойнт Плезънт. А сега отвеждаха самата мен към незавидната ми участ. Католичката у мен се събуди. Каквото повикало, такова се обадило.

Отказах се да търся крика. Сигурно беше под гумата, а както и да се мъчех, не успявах да бръкна под нея. Концентрирах енергията си върху ритане по багажника и викане. Колата спираше на светофари и някой можеше да ме чуе.

Бях толкова съсредоточена в действията си, че не усетих кога колата е спряла. Тъкмо отварях уста да изврещя отново, когато багажникът се отвори и видях лицата на похитителите си.

Винаги съм смятала, че в подобни ситуации основната емоция е страх, но в момента изпитвах най-вече гняв. Бяха ме отвлекли от празненството на сестра ми. А това е адски грубо и невъзпитано, нали? На всичкото отгоре още пазех диета и бях кошмарно нервна. В залата на ветераните сервираха кюфтета. И торта. Докато лежах затворена в багажника и мислех за тортата, бях освирепяла напълно. Вторачих се мрачно в лицата на смотаните загубеняци, които ме бяха отвлекли. Изпитвах диво желание да забия пръсти в очите им. Исках да ги издера и разкървавя.

Издърпаха ме от багажника и ме завлякоха през улицата до грозна и разбита детска площадка. Люлките и пързалките бяха изпочупени и покрити с гангстерски графити. Земята беше зарината с празни бутилки, кутии и опаковки. Осветлението беше зловещо. Мрачни сенки и извънземна зеленикава светлина откъм уличната лампа.

Детската площадка бе заобиколена от четириетажни тухлени сгради. Всички прозорци бяха затворени и със спуснати щори. Никой не искаше да види или чуе какво ставаше тук. Намирахме се в средата на улица „Комстък“. Земята на Изкормвачите.

Някой бе изрисувал огромен бял кръг върху напукания асфалт. Набутаха ме в кръга и мутрите се скупчиха около мен. Повечето бяха млади, едва навършил двайсет. Трудно ми бе да преценя колко бяха. Може би десет. Или пък петдесет. Гневът ме заслепяваше и не можех да броя.

Едър тип пристъпи напред. Лицето му бе скрито в сянката на качулката на анцуга му. Джънкман.

— Това е кръгът, където съдим враговете — уведоми ме той. — Ако не си член на бандата, значи си враг. Вече се освободихме от трима от враговете. Сега настъпи и твоят час. Враг ли си?

Не отговорих. Джънкман размаха юмрук и ме халоса по лицето. Ударът прозвуча като куршумен изстрел. Зъбите ми се забиха в долната ми устна и залитнах назад. Тълпата заръмжа. Безброй ръце се протегнаха към мен, като се опитваха да свалят якето и да съдерат тениската ми. Отдръпнах се навътре в кръга. Жертвах якето и се отпуснах на коляно.