Джанет Еванович - Право в десетката

— Ще пея — гордо отговори Сали. — Имам великолепна керемиденочервена рокля. Ще подхожда идеално на есенната тема.

— Няма да е лошо да се обадим на „Трентън Таймс“ да пратят репортери на сватбата — рече Лула. — Или пък от Ем Ти Ви.

Мария запърха около нас с карфици в ръцете.

— Всичко е готово — съобщи ни тя след пет минути.

Сали ме дръпна настрани.

— Помниш празничния купон, нали? Петък вечер в залата на ветераните.

— Разбира се. В колко часа?

— В седем. И е изненада, така че внимавай да не се издадеш пред Валери.

— Устните ми са залепени.

— Я се направи, че ги заключваш — помоли баба. — Винаги се забавлявам, когато някой се прави, че си заключва устата и хвърля ключа.

Изпълних желанието й примирено.

Лула се завъртя на седалката.

— Хората на Рейнджъра са още там.

Минавах за втори път покрай бара на ъгъла на Трета улица и „Ларами“. Повечето от сградите наоколо бяха жилищни, ако въобще грозните тухлени блокове можеха да се нарекат жилища. Нямаше обществени паркинги и бе невъзможно да спреш до тротоара. Половината коли, паркирани до бордюра, очевидно не бяха мръдвани от години.

Паркирах незаконно, блокирайки една от колите, и двете с Лула слязохме от поршето. Не си направих труда да го заключа. Хората на Рейнджъра нямаше да позволят да му се случи нещо. Белезниците бяха затъкнати в джинсите ми. Носех бронираната жилетка под анцуга. Имах сълзотворен спрей в джоба. Лула вървеше плътно зад мен. Не я попитах с какво е въоръжена. По-добре се чувствах, когато не знаех.

Посетителите на бара се извърнаха към нас любопитно. Очевидно мястото не бе посещавано често от жени. Особено пък доброволно. Очите ни постепенно се приспособиха към тъмнината вътре. Четиримата мъже на бара си говореха с бармана. До очукана дървена маса седеше самотен клиент. Джамил Родригес. Лесно бе да го разпознаеш по снимката му. Среден на ръст негър с кърпа на главата, украсена с фалшиви скъпоценни камъни. Мустаци и козя брадичка. На бузата му се виждаше грозен белег, като изгорено от киселина.

Той се облегна небрежно назад.

— Дами?

— Ти ли си Джамил? — попита Лула.

Той кимна.

— По делови въпрос ли ме търсите?

Лула ме погледна и се ухили.

— Тоя глупак си мисли, че ще купим от стоката му.

Придърпах си стол и се настаних до Родригес.

— Ето каква е работата, Джамил — започнах кротко. — Забравил си да се явиш на делото си — и му закопчах едната гривна от белезниците.

— Седях си и чаках търпеливо да ми се случи нещо хубаво — усмихна се Родригес. — И тъкмо си търсех нов палец — съобщи ми той и извади огромен ловджийски нож от джоба си.

Четиримата клиенти на бара се завъртяха към нас и зачакаха шоуто. Бяха млади и изглеждаха настроени за екшън. Подозирах, че щяха да се включат, когато му дойде времето.

Лула извади пищов от ластичните си тигрови джинси и го насочи към Родригес. Откъм вратата долетя рязкото изщракване на заредена пушка — помпа. Не познавах типа в черно, запълнил коридора, но знаех, че е от джипа. Не беше трудно да забележиш хората на Рейнджъра. Огромни мускули, липсващи вратове, черни одежди.

— Няма да е лошо да пуснеш ножа — посъветвах Родригес.

Той присви очи.

— Накарай ме.

Човекът на Рейнджъра проби гигантска дупка в тавана над Родригес.

— Хей — завъртя се Лула към него. — Внимавай! Тъкмо бях на фризьор. Нямам нужда от гипс в косата. Следващия път просто надупчи тоя смотан загубеняк.

Здравенякът й се усмихна широко.

След няколко минути настанихме Родригес на задната седалка на поршето и се отправихме към полицейския участък.

— Видя ли нежната усмивка на оня красавец? — попита ме Лула. — Страхотен беше, нали? Забеляза ли размера на пушката му? Обляха ме горещи вълни. Бих си гризнала от това апетитно парченце.

— Какво ще кажеш за парче от мен? — попита я Родригес.

— Дръж си езика зад зъбите — грубо му нареди Лула. — Малко ми остава да те пречукам. Можем да те изхвърлим от колата и да те прегазим няколко пъти.

Минах по Трета улица към „Стейт“ и поех на юг. Преминах една пресечка, спрях на светофара и в мига, когато светна зелено, Харълд Панчек профуча в обратната посока в синята си хонда сивик.

— Мили Боже! — изврещя Лула. — Видя ли? Това беше Харълд Панчек. Бих познала навсякъде квадратната му жълта глава.

Задействах се енергично и направих забранен обратен завой. Подкарах поршето агресивно и се озовах точно зад Панчек. Хората на Рейнджъра, зашеметени от изненада, се мъчеха да ме настигнат. Спряхме на следващия светофар и Лула изскочи от колата и се втурна към хондата. Грабна дръжката на вратата, но в същия момент Харълд я забеляза и изфуча напред. Лула се качи обратно в поршето и аз подкарах бързо. Залепих се за задната броня на Панчек с надеждата, че ще го деморализирам и накарам да спре. Той обаче залъкатуши между колите и пое по страничните улици в стремежа си да се отърве от мен.