Джанет Еванович - Право в десетката

Започнах да кудкудякам и да размахвам свитите си в лактите ръце като крила на уплашено пиле.

— Голяма си умница — изсумтя Лула. — Как така изведнъж стана толкова смела?

Първо, знаех, че всеки ход, който направех в поршето, бе проследяван в централата на „Рейнджмен“. А ако това не бе достатъчно, подозирах, че ме следят. Рейнджъра и Морели обикновено споделяха липсата на доверие в мен и се мъчеха да направят нещо по въпроса. Единствената разлика бе в методите им. Рейнджъра винаги печелеше по коварство. Ако положението станеше особено напечено, Морели започваше да беснее и да се опитва да ме заключи у дома. Рейнджъра просто нареждаше на някой от хората си да не се отделя от мен. Понякога биячите му са видими, понякога — не. Но винаги се залепят като лепило за мен, тъй като предпочитат смъртта пред незавидната участ да съобщят на шефа си, че са ме изгубили от поглед.

Завъртях се и погледнах през прозореца навреме, за да видя как Рейнджъра се отдалечава в черния си пикап. Лъскавият черен джип със затъмнени прозорци, паркиран зад поршето, си остана на мястото. Двигателят му ръмжеше тихичко.

— Ето това ме прави толкова смела — споделих с Лула.

— Аха — отвърна тя, проследявайки погледа ми. — Знаех си.

Двете излязохме от офиса и се настанихме в кайена.

— Мислех си първо да минем покрай къщата на Панчек — казах. — Да проверим дали се е върнал.

— Ще се опиташ ли да се измъкнеш от джипа?

— Не мога да се измъкна от него, докато съм в тази кола. Включена е в сателитната система за проследяване.

— Обзалагам се, че има начин да обезвредиш системата — рече Лула. — Това е една от личните коли на Рейнджъра, а със сигурност има моменти, в които той не иска хората му да знаят къде отива.

Бях се сетила за същото, но засега не възнамерявах да обезвреждам системата. Нито пък имах мерак да се отърва от телохранителя си. Бронираната жилетка и анцуга лежаха на задната седалка, а зареденият пистолет на Рейнджъра — в чантата ми. Смятах, че съм в безопасност, докато Джънкман не извършеше и третото си убийство, но не исках да поемам излишни рискове.

Хвърлих поглед към джипа.

— Честно казано, радвам се, че имам охрана — признах си.

— Идеално те разбирам — усмихна се Лула.

Подкарах надолу по „Хамилтън“, завих наляво към Бърг и се залутах из лабиринта от улици, който водеше към „Кантър“. Около къщата, в която се помещаваше апартаментът на Панчек, не се виждаше нито една синя хонда сивик. Паркирах две къщи по-надолу, навлякох бронираната жилетка и анцуга, излязох от колата и се понесох към вратата на Панчек. Позвъних. Никакъв отговор. Звъннах още два пъти и се върнах в колата.

— Нямаме късмет — уведомих Лула.

— Ще ходим ли пак до Нюарк?

— Днес не. Рейнджъра ми каза къде мога да открия Родригес. Мисля да се заемем с него, докато разполагаме с охрана.

— От една страна, звучи много добре — замислено рече Лула. — Ако имаме нужда от помощ, веднага ще я получим. Но от друга, ако прецакаме работата, ще имаме свидетел, който ще се скъса от смях.

В думите на Лула имаше логика.

— Може би пък няма да прецакаме нищо — казах със съмнение в гласа.

— Само се надявам в джипа да не е Танк. Много ми се иска да го заведа у дома някой ден, но плановете ми ще се провалят, ако се изложа с някоя тъпотия.

Джипът се намираше на около половин пресечка от нас, прекалено далеч, за да видим кой е в него. Тъкмо обмисляхме как да не се изложим, когато телефонът ми звънна.

— Къде си? — поинтересува се Сладката Сали. — Чакаме те вече двайсет минути.

— Чакате ме?

— Разбрахме се днес да пробваш шаферската си рокля, не помниш ли?

Мамка му!

— Забравих — отвърнах притеснено.

— Как можа да забравиш? Сестра ти се омъжва. Такова нещо не се случва всеки ден. Как очакваш да планирам хубава сватба, когато забравяш подобни неща?

— Веднага ще дойда.

— Добре. Ние сме в булчинския магазин до „Вкусната пастичка“.

— Какво си забравила? — полюбопитства Лула.

— Трябваше да отида на проба за шаферската рокля. Всички ме чакат. Пробата ще отнеме не повече от минута. Ще приключим за нула време и после ще отидем да заключим Родригес.

— Страшно си падам по булчински рокли — сподели Лула. — Може да си купя една, дори и никога да не се омъжа. Харесвам и шаферските рокли. Знаеш ли какво още обичам? Сватбените торти.

Подкарах поршето с висока скорост. Взех завоя към паркинга на две колела и спрях срещу буика на майка ми. Двете с Лула изскочихме от колата и спринтирахме към булчинския магазин. Хората на Рейнджъра бяха плътно зад нас. Типът до шофьора тъкмо бе скочил от джипа, когато се завъртях и протегнах ръка към него.