Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Преди две нощи — поправи го Тад.

— Знаеха, че идваме и ни подредиха добре. Мразя да губя добри мъже безсмислено. Искам да знам откъде са разбрали, че идваме и, че вие сте в „Трите върби“. Освен това може да е станало още нещо, докато бях припаднал.

— Внимавай. Не искам да обяснявам на майка ми, че си загинал.

— Това ни прави двама, синко. Изчакайте няколко минути и последвайте Зейн. Джоми, първо ти, а после Тад. Да се надяваме, че още търсят три момчета, а не едно. Нека Рутия ви закриля.

— И теб.

Калеб тръгна, а Джоми се обърна към Тад.

— Имаш си страхотен баща, приятел.

Момчето само кимна.

Калеб бе вързал косата си и я беше скрил под шапката. Освен това се бе загърнал в евтино наметало. Не смяташе да прекарва много време навън, но не искаше да рискува. Хората на Варен със сигурност продължаваха да го търсят.

Излезе от скривалището и се изненада, че е пладне. Беше изгубил ориентация за времето, откакто бе влязъл в подземията преди два дни. Тръгна през града. Поредният неподходящо облечен чужденец, който отказваше да се пригоди към местния климат.

Първата му спирка беше един лихвар, от който взе пари. След това си купи нов меч и сега стоеше притаен в една тясна уличка в един от по-бедните квартали.

Чакаше почти от час, когато видя това, което му трябваше — млад неопитен крадец или просяк.

Пресегна се и сграбчи момчето за яката. То опита да се съпротивлява, но Калеб го спъна и стъпи на гърдите му.

Хлапето беше кльощаво, с черни очи и коса, а цветът на кожата му не можеше да се определи заради мръсотията. Беше облечено в дрипи и босо.

— Милост, господарю! — изхленчи то. — Не съм направил нищо лошо!

— Не си. И аз няма да ти направя нищо лошо, ако ми направиш една услуга.

— Каквото поискате, господарю.

— Откъде да знам, че няма да побегнеш, щом си вдигна крака?

— Кълна се във всички богове и в баба ми и императора, да са благословени и двамата!

Калеб извади една монета и си махна крака. Изражението на момчето се промени от страх на алчност. То се надигна и посегна за парите.

— Първо работата.

— Господарю, а откъде да знам, че ще платите, след като изпълня задачата?

— Искаш ли да се закълна в баба си?

— Не, но…

— Няма да споря, ваше въшливо благородие — отвърна Калеб с типичното кешийско подигравателно обръщение. — Ако не искаш, ще си намеря някой друг — знаеше, че момчето не изкарва с кражби толкова и за половин година.

— Какво да направя?

— Как се казваш?

— Шабиир, господарю.

— Шабиир, искам да отнесеш едно съобщение и да се върнеш с отговор.

— А ако отговорът не ви хареса, господарю?

— Ще те възнаградя въпреки всичко.

— Какво е съобщението и на кого да го отнеса?

— Искам да се срещна с този, който командва Парцаливото братство. Имам предложение за крадците на Кеш. Ще има много злато, но и голяма опасност.

— Познавам човека, който ви трябва, господарю.

— Тогава тръгвай. Аз ще чакам тук. Знай, че имам могъщи приятели. Предателството ще бъде наказано със смърт, а службата ще ти донесе злато.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

Момчето хукна, а Калеб отново се спотаи в сенките и зачака.

Тал се движеше безшумно през каналите.

Нямаше съмнение, че съобщението от Калеб не е измама, и той се радваше, че приятелят му е жив. Тримата с Каспар се бяха уговорили да се срещнат.

Тал беше загрижен само за мястото на срещата. Следваше някакво парцаливо просяче през канализацията под квартала на кланиците.

— Не мога да дишам от тая воня!

— Наистина ли, господарю? — попита момчето, притеснено, че ако нещо се случи, вината ще падне върху него. Другият чуждестранен господар беше извънредно щедър и просячето се стараеше да му угоди всячески.

— Не, само така си говоря.

— Ще свикнете, господарю.

— Кога?

— След година-две.

Тал беше готов да се разсмее, но не искаше да диша твърде дълбоко. И преди беше попадал на гадни места, например в затвора на Каспар, Крепостта на отчаянието, но нищо не можеше да се сравни с вонята на кешийските канали.

Разбираше защо трябва да се срещнат тук. Кланиците, щавачите и другите по-неприятни занаяти бяха разположени в края на града, за да може ветровете да отнасят миризмата.

Стигнаха до един преливник и Шабиир стъпи на хитро издаден камък и се шмугна вътре.

— Момче, чакай — викна Тал и вдигна фенера по-високо.

Трябваше да приклекне, за да не си удари главата.

Скоро се озоваха в по-широко място. Отгоре се изтичаха няколко потока мръсотии и Шабиир му махна да мине до лявата стена, където имаше железни ръкохватки.