Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Едрият мъж въздъхна дълбоко.

— Разбирам защо господарите ни действат потайно, но признавам, че малко ме дразни да не знам, че наблизо има потенциални съюзници.

— За всичко си има причина. Не можеш да издадеш нещо, което не знаеш.

— Тогава изпрати слугата си където трябва и разпространи вестта. Търся доказателство за вината на Дангаи, иначе Кеш може да бъде хвърлен в гражданска война.

— Какво казват твоите хора?

Турган Бей стисна раздразнено юмрук.

— Мога да разчитам само на шепа хора. Твърде много съюзи се образуваха и разпаднаха в последно време. След две седмици започват празненствата за Банапис и градът ще се напълни с чужденци. Императорът вероятно ще направи последната си публична поява. Ще се обърне към Галерията на лордовете и командирите и после ще маха на тълпата от балкона… Накратко, ако ще се извършва преврат, вероятно ще е тогава. Вътрешният легион ще е в града, а Кралските колесничари и армията няма да ги има.

— Ще видя с какво мога да помогна. Някаква идея къде е изчезнал Тал?

— Не. Говори с Паско или иди в странноприемницата, където е отседнал. Открий го и виж дали е разбрал нещо. Освен това говори с господарите си на север. Да направят каквото могат. Помогни ми да запазим Империята и ако зет ти не те помилва, ще накарам Сезиоти да те направи принц.

Каспар се усмихна.

— Благодаря, но апетитът ми за власт остана в миналото. Открих, че работата за нашите приятели от Севера ми дава достойна причина да ставам всяка сутрин, а един мъж не може да иска повече — той се поклони и излезе от стаята.

Махна на Паско, който го чакаше търпеливо, и двамата тръгнаха по коридора.

— Отивам във „Веселия жонгльор“. Ти иди там където трябва в случай на нужда. Снощи нещо се е прецакало и нашите хора са се покрили… Ако приемем, че не са мъртви — той понижи глас. — Трябва да говоря с Тал и Калеб, колкото се може по-бързо.

Паско кимна и зави по един коридор, който щеше да го изведе до града през входовете за прислугата. Каспар пък тръгна към конюшните. Чудеше се дали ще си намери отнякъде друга кана кафе и нещо за ядене, преди да се впусне сред целия този хаос.

Складът беше обграден от верни на Конклава стражи. Вътре Тал наблюдаваше безстрастно как Амафи разпитва убиеца. С много усилия и късмет бяха успели да стигнат до това убежище преди зазоряване.

За момента бяха в безопасност и пленникът можеше да крещи колкото си иска. Въпреки че отказваше да говори, вдигаше доста шум, и то от часове. Беше вързан за тежък стол, който бе прикрепен към една от поддържащите греди. Беше наложително, защото веднъж вече бе опитал да си разбие главата в пода. За щастие само бе изпаднал в безсъзнание за около час.

— И аз, и той трябва да си починем, ваше великолепие — каза Амафи и махна на Тал да се отдалечат в другия край. — Измъчването е изкуство, господарю. Всеки може да пребие някого. Или да му причини достатъчно болка, за да полудее.

— Докъде стигна?

— Този мъж е обучен. Освен това е фанатик. По-скоро ще умре в агония, отколкото да предаде клана си. Трябва да го убедим, че агонията ще е безкрайна. Чак тогава ще проговори. Но дори когато проговори, трябва да вярва, че само истината ще го избави от болката. В противен случай ще ни излъже. А ако е твърде наранен, ще ни наговори каквото реши, че искаме да чуем.

Тал кимна. Не изпитваше удоволствие да наблюдава действията на Амафи, но бе видял толкова насилие през живота си, че то почти не го впечатляваше. Помнеше, че тези, с които се бореше, са виновни за изтребването на племето му. Освен това семейството му в Опардум щеше да страда като всички в Мидкемия, ако Конклавът се провалеше.

— Как ще го направим?

— Първо трябва да накараме хората ни да покрият прозорците, за да е винаги тъмно. Да объркаме представите му и да си мисли, че е прекарал тук повече време. Ще се върна до странноприемницата за нови дрехи, за да го объркаме допълнително. Няма да е зле да намерим храна и вино или по-добре бренди.

— Прави каквото трябва.

Амафи излезе, а Тал се приближи до вързания пленник. Двамата се изгледаха продължително, но не казаха нищо.

Калеб изстена. Момчетата се опитваха да чакат търпеливо, но минутите течаха изключително бавно.

Тад и Зейн вече бяха на ръба да се сдърпат, но Джоми успяваше да предотврати конфликта.

Момичето пак бе донесло храна. Обясни им, че мислят да ги преместят, но отказа да отговаря на въпросите им.

Сега Калеб бе дошъл в съзнание и те му разказаха какво се бе случило в „Трите върби“.