Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Мъжът, който пази пътечката, дали е Нощен ястреб, или наемник?

— Трудно е да се каже. Едва ли биха поставили някого там, за да ви се изпречи. По-скоро за да съобщи, че сте тръгнали от друго място… Бих заложил на наемник.

— На кого да съобщи?

— Със сигурност не и на момичетата. Върнете се на масата, а аз ще се опитам да разбера.

Тал кимна и се присъедини към друга игра. Беше му омръзнало да се преструва, че маменето на двамата братя не го дразни. На новата маса имаше двама търговци от юг, един дребен дворцов чиновник и двама пътници от Кралството.

Всички се държаха вежливо и непринудено. След като се запознаха, двамата пътници попитаха Тал за някои хора в Ябон.

Той отклони въпроса, като обясни, че през повечето време е пътувал и е живял на изток, предимно в Ролдем. Единият от мъжете го позна като бивш шампион и макар разговорът да не стана по-малко досаден, поне не се въртеше около измисления му произход.

Към два след полунощ в заведението се появи група подпийнали младежи. Двама бързо си намериха момичета и се качиха на горния етаж. Трима отидоха на голямата маса, на която се мятаха зарове. Последният седна в един ъгъл и сякаш задряма.

— Ваше великолепие, може ли за момент? — обади се Амафи над рамото на Тал.

Той се извини и двамата се дръпнаха настрани.

— Явно са станали нетърпеливи. Виждате ли мъжа, дето се прави на заспал?

— Виждам го.

— Влезе с пияните младежи, но не е с тях. По-възрастен е и се преструва. Сигурен съм, че ни наблюдава през притворените си клепачи.

— Нощен ястреб?

— Почти сигурно. Не биха пратили неопитно хлапе.

— Колко е опасен?

— Много, защото ще е готов да умре за клана си. Може задачата му да е да ви накара да го убиете и да избягате, а останалите да ви причакат отвън.

— Фанатици — Тал изрече думата като проклятие.

— Какво да направя?

— Чакай — Тал приближи двете момичета, които обикаляха от часове и се преструваха, че се забавляват. Те видимо се зарадваха, че идва към тях. И двете носеха обичайното облекло за Истинската кръв, но по светлите им очи и коси си личеше, че не са такива. Гърдите им бяха покрити с ефирни шалове. Бижутата им бяха евтини. Очевидно бе, че двете не се намират на обичайното си място — вероятно през повечето нощи обикаляха по-евтините кръчми и бардаци. След няколко години, когато красотата им повехнеше, щяха да се принудят да излязат на улиците в по-бедните квартали.

— Тъкмо казвах на приятелката си, че ти, красавецо, си единственият мъж тук, с когото бих искала да си… хм, поговоря! — каза по-високата, с червеникавокафява коса.

Двете се изкикотиха.

— А какво ще кажете да изкарате повече злато, отколкото са ви обещали? — попита Тал, като се наведе към тях.

Двете изглеждаха шокирани. Тад ги прегърна през кръста и ги придърпа към себе си фамилиарно, но здраво.

— Усмихнете се, момичета, наблюдават ни. Мъжете, които са ви обещали злато, за да ме подмамите горе, ще ви прережат гърлата. Е, какво избирате? Живот и злато или едно бързо кръвопролитие направо тук?

По-ниското момиче, с черна коса, беше готово да припадне.

— Обещаха ни, че никой няма да пострада — каза другата. — Казаха, че е шега.

— Не е. Какво имате?

— Не разбирам.

— Какво ви дадоха, за да ме отровите?

— Не е отрова — отвърна по-ниската с треперещ глас. — Просто сънотворно. Искат да те натоварят на някакъв керван, тръгващ на юг. Казаха, че си посегнал на чужда жена и заслужаваш урок.

Тал поклати глава и се засмя силно, след което прошепна:

— И вие, разбира се, им повярвахте.

— За десет златни монети бих повярвала, че си Сунг — отвърна червенокосата.

— Чуйте сега какво искам да направите. Елате с мен и ми дайте сънотворното.

После махна на Амафи да се приближи.

— Ще прекарам малко време с новите си приятелки, преди да поиграя отново. Разплати се със собственика.

Слугата му кимна и тръгна, а Тал продължи да прегръща момичетата. Двете го галеха нежно, но продължаваха да се озъртат нервно.

— Не се оглеждайте. Гледайте мен.

— Стаята в дъното на коридора, на горния етаж, ваше великолепие — каза Амафи, когато се върна.

Тал взе ключа. Знаеше, че вероятно онзи, дето се правеше на заспал, има дубликат.

— Проследи го, като тръгне нагоре, и му помогни да влезе.

Заведе момичетата горе и им махна да застанат в най-отдалечения ъгъл. Беше доволен, че стаята е голяма. Прозорецът гледаше към градината, точно над ъгъла, където Амафи бе скрил въжената стълба. Според кешийския обичай нямаше стъкло, а само дървени капаци, които предлагаха сянка през деня и топлина в редките нощи, когато това се налагаше.