Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Бившият убиец хвана господаря си за ръката и го завъртя към сградата. На практика всичко беше открито освен вратите към тоалетните и кухнята.

— Всичко се вижда и това е добре — каза Амафи. — Ако някой иска да се качи горе, трябва да влезе през главния вход и да мине по стълбището вдясно. Още не съм проучил този паметник на човешката алчност напълно, но не виждам други изходи. Възможно е да има тунел, който да води към улицата, но всеки, който иска да го ползва, ще трябва да мине пак през това помещение.

— Значи мястото е добро?

— Когато убиеш някого, трябва да напуснеш веднага. Не бива да се колебаеш, защото иначе ще те заловят. Аз предпочитам сенките. Искам да съм далеч от жертвите, преди да са изстинали, да не говорим за това да ги открият. Други предпочитат да прикрият следите си с хаос — Амафи се огледа. — Ако съм принуден да убия някого тук, бих се скрил… в градината. Когато настъпи суматоха, ще избягам от ей там.

Тал бавно се завъртя, за да види за какво става дума. Градината беше правоъгълна, с малък басейн в центъра. Беше очертана с ниски плетове и имаше тесни пътечки до панорамата, гледаща над града и бреговете на езерото. Тук-там бяха разположени пейки и поставки за факли.

— Арбалет?

— Твърде неточен — отвърна Амафи. — Но ако няма друга алтернатива, би могло. Вие, да речем, може да използвате лък, при това с голяма ефикасност. Аз бих избрал стреличка.

— Стреличка ли?

— Намазана с отрова — Амафи се вживя в ролята. — Бих скрил тръба под наметалото си, а ако е твърде топло — в ръкава. Не е нужно да е дълга — той показа с ръце около една стъпка. — Стреличката ще е в достатъчно здрава торбичка, за да не се одраскам сам случайно.

— Бих изчакал, докато жертвата се установи — продължи Амафи. — Например да седне да играе комар или да излезе в градината. Важното е да си готов, когато дойде времето. Вадиш тръбата, слагаш стреличката, поразяваш жертвата и изчезваш още преди да е паднала на пода.

— Как може да си сигурен, че ще умре?

— Има поне няколко отрови, които са достатъчно силни, за да убият бързо дори при леко одраскване. С тях се борави трудно, но ако си добре обучен… — той сви рамене. — Не е първият ми избор, но бих могъл.

Амафи посочи задната стена.

— Вече щях да съм планирал пътя за бягство. Бих вързал въже за някоя статуя и бих се спуснал в градината на долната къща още преди жените да са почнали да пищят и да викат стражата. Хаосът ще ме скрие.

— Какво друго би ползвал освен стреличка с отрова?

— Добре хвърлен кинжал може да свърши работа, но повишава риска да те видят.

— Трябваше да се сетя.

— Бихте се изумили колко малко неща виждат хората, ваше великолепие. Виждат как тялото пада, как тече кръвта. Чуват писъците на жените и проклятията на мъжете. Оглеждат се дали и те не са в опасност. Но не забелязват, че невзрачно облеченият човек в края на тълпата е изчезнал. Още по-добре, ако хората наоколо се разтичат и има много писъци. Лесно е да се убие човек. Трудното е да не те заловят след това.

— И как би убил принца, ако се появи тази вечер?

— Никога не бих приел такъв договор. Да убиваш търговци и дребни благородници е едно. Има шанс за отмъщение, но не е голям. Рано или късно синовете наследяват богатството и започват да приемат плащането на следователите като излишен разход. Все пак не могат да върнат мъртвите, без значение колко скъпи са им били.

— Ти си цинично копеле, Амафи. Казвали ли са ти го?

— Доста често, ваше великолепие, като се има предвид какъв ми е занаятът — той сви рамене и се усмихна. — За убийството на царски особи ти трябват фанатици. Готови да дадат живота си, за да видят как някой от императорското семейство умира. Професионалистите не биха приели подобен договор.

— Ами Нощните ястреби?

Амафи го хвана под ръка и го поведе към най-отдалечения край на градината.

— Те са легендарни. Тоест в историите за тях има еднаква доза истина и митичност.

— Продължавай.

— Вярва се, че някога са били семейство, което издигнало занаята с убийствата до ниво на изкуство. Упражнявали професията си с поколения, без да бъдат забелязани. Преди стотина години се случило нещо и се превърнали в култ, с което увеличили броя си. След това били почти унищожени от войниците на Кралството. Оттогава се носят слухове за тяхното завръщане.

— Не са само слухове — Тал се огледа. — Намери ни бърз път за измъкване.

Амафи кимна и Тал се върна на масата. Поигра неангажиращо около час, като очакваше знак, че принцът е пристигнал. Прецени, че са минали поне три часа след залез. Всеки, тръгнал да се забавлява в града, би трябвало да е пристигнал. Прибра печалбата и тръгна да търси слугата си.