Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Може би е тъгувал?

— Несъмнено — отвърна Пъг.

— Защо се сети за това?

Пъг спря и седна на един камък. Бяха стигнали до малък скалист нос и ако искаха да продължат, трябваше да газят през плитчините.

— Не знам. Беше много чаровен. Напомня ми за по-простите времена.

Накор се засмя.

— Пъг, през дългите години, откакто се познаваме, все говориш за по-простите времена. Не мисля, че Войната на разлома, пленничеството ти на Келеуан, това, че си станал първия чуждоземен Велик, спирането на войната и всичко останало, което сте свършили с Томас и Макрос, е било просто!

— Може би просто аз бях по-обикновен — отвърна Пъг уморено.

— Едва ли. Да речем, че си имал по-опростени представи за света. Всички сме били така като млади.

— Фантус беше капризен, можеше да е непредсказуем като котка и стабилен като куче. Мисля, че му се радвах, защото с Уилям бяха неразделни.

— Мислиш си за Уилям?

— Често. И за осиновената ми дъщеря Гамина.

— Защо сега, Пъг?

— Защото децата ми отново са в опасност.

Накор се засмя.

— Знам, че са ти синове, но Магнус и Калеб в никакъв случай не са деца. Те са мъже, при това със силни характери, и трябва да се гордееш с тях.

— Гордея се. Но съдбата ми е отредила да гледам как всички, които обичам, умират.

— Откъде знаеш това, Пъг.

— Когато флотата на демона Джакан навлезе в Горчиво море, опитах да я унищожа собственоръчно. Един от най-арогантните ми моменти. В резултат за малко не загинах.

— Спомням си.

— Лимс-Крагма ми даде избор. Само семейството ми знае какво решение взех, при това отчасти. Позволено ми бе да се върна и да продължа работата си, но съм обречен да гледам как всички, които обичам, ще умрат преди мен.

Накор седна на скалата до Пъг и замълча. Накрая отрони:

— Не знам какво да кажа, Пъг. Може би трябва да помислиш за друго.

— Какво?

— Аз съм по-възрастен от теб и всички, които познавах в младостта си, са вече мъртви. Всички. Понякога си спомням лица, но не мога да ги свържа с имена. Това е проклятието на дълголетието. Но може би си бил прокълнат още преди да говориш с богинята.

— Как?

— Както казах, и аз съм надживял всички познати от едно време. Баща ми и майка ми умряха малко един след друг, но не бях говорил с тях от тридесет години. Нямам братя и сестри. Но това не означава, че не съм обичал. А винаги е болезнено да губиш тези, които обичаш.

— Има едно древно исаланско пожелание, когато се роди бебе. „Първо умира дядото, после бащата и накрая синът.“ То изразява естествения ред. Никога не съм бил баща и не мога да си представя какво ти е било да загубиш Уилям и Гамина. Но си го спомням. Видях колко тежко ти беше — Накор поклати глава, сякаш не можеше да намери подходящи думи. — Аз загубих жена си, два пъти. Първия път ме напусна, за да търси повече мощ. А втория път… Аз я убих, Пъг. Убих Йорна. Нейното тяло беше изгнило преди години и тя бе обсебила някакъв мъж — Накор се засмя горчиво. — Но това не променя факта, че тя беше човек, когото съм обичал. Че съм заспивал в нейните обятия и присъствието й ме правеше по-добър — очите му се бяха напълнили със сълзи. — Аз, ти и Томас сме избрани от боговете и тази чест си има цена. Може и да е суета, но това важи само за нас тримата. Нито за Магнус, нито за Миранда. Само ние.

— Защо?

— Само боговете знаят. — Накор се засмя зловещо. — И те няма да ни кажат истината.

Пъг се изправи. Бе време да се връщат.

— Мислиш ли, че ни лъжат?

— Със сигурност не ни казват всичко. Помисли кого е видял Каспар на върха на Ратх’Гари?

— Калкин.

— Да. Банат, бога на крадците и измамниците.

— Мислиш, че дасатите може да не са толкова голяма заплаха ли?

— Напротив. Но Калкин е показал на Каспар това, което е искал да види. Боговете си имат своите причини, но аз съм цинично копеле и бих искал да знам какво не е видял Каспар.

Пъг сложи ръка на рамото му.

— Нали не предлагаш това, което си мисля?

Накор се ухили.

— Още не. Но скоро може да се наложи да посетим света на дасатите.

— Да отворим умишлено разлом до техния свят? Дали може да има по-безразсъдна постъпка?

— Сигурно има. Още не сме се сетили — разсмя се Накор.

Пъг също се позасмя.

— Това сигурно ще е най-лошата идея в цялата ни история.

— Сигурно. Но ако отиването ни там спре идването на дасатите тук?

Пъг спря да се смее.

— Дали? — продължи да върви с наведен поглед, сякаш бе потънал в размисъл. — Може би трябва да го обсъдим по-подробно.