Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Тримата цурански магьосници се спогледаха.

— Ако е късно, ще трябва да впрегнем нашите ресурси, за да спрем евентуално нашествие — каза Савдари. — А ако не е, можем да спечелим повече време, като го местим често между нашите светове. Две седмици тук, две седмици на Мидкемия.

— Може. Ще говоря с баща си тази вечер. Надявам се, че ще е намерил подходящо защитно заклинание и няма да има нужда да местим талноя постоянно.

— Ако се наложи, може да го пренесем бързо до Звезден пристан, а после някъде другаде — каза Накор.

Тримата магьосници се поклониха.

— Предайте почитанията ни на Миламбер — каза Илианда. Използваше цуранското име на Пъг.

Магнус и Накор отвърнаха учтиво и се отправиха към залата на разлома.

За разлика от едно време, разломът между Академията на Звезден пристан и Събранието на великите не се държеше постоянно отворен. Заради новата заплаха от света на дасатите бе решено да се използва само когато е необходимо.

Магнус застана до устройството и започна да напява нужното заклинание. Накор наблюдаваше мълчаливо ритуала, необходим за свързването на двата свята.

Чу се леко бръмчене и космите им настръхнаха, сякаш наблизо бе паднал гръм. Пред тях се появи блещукаща сива цепнатина, те минаха през нея без колебание и се озоваха в Звезден пристан.

Няколко магьосници се бяха събрали да видят какво пристига, но щом зърнаха Накор и Магнус, ги поздравиха и се разпръснаха. Магнус се обърна и затвори разлома с едно махване с ръка.

— Баща ми разказваше, че почти умрял, когато затворил първия цурански разлом — каза с кисела усмивка.

— Чувал съм я тази история — отвърна Накор. — Но преди да се възгордееш, си спомни, че той е трябвало да унищожи машина, създадена от дузина Велики, и му е била необходима помощта на дядо ти.

— Накор, не исках да се сравнявам с тях — Магнус тръгна към брега. — Просто говорех за… Няма значение.

Той извади една сфера и след миг двамата стояха пред кабинета на Пъг. Магнус почука и чу гласа на баща си.

— Влизай.

— Ти му обясни какво сме открили. Аз отивам да потърся Бек — каза Накор.

Магнус кимна и исаланецът го остави.

Намери Бек под едно дърво. Младежът зяпаше няколко ученици, които слушаха лекция на Росенвар. Щом видя Накор, Бек скочи енергично на крака.

— Тръгваме ли?

— Скучно ли ти е?

— Много. Нямам представа за какво говори този старец. И тия ученици… не се държат приятелски — погледна обвинително Накор. — Това, което направи с главата ми… — очите му сякаш се пълнеха със сълзи. — Едно от момчетата ме обиди и нормално щях да го фрасна в лицето. И пак, ако се беше изправил. И отново, докато не остане да лежи. Но не можах. Дори не успях да си свия юмрука. А той стоеше и ме гледаше така, сякаш нещо не ми е наред, и това е вярно! После си харесах едно хубаво момиче. То не спря да говори с мен, опитах да я сграбча и се случи същото! Не можах да вдигна ръката си… — Бек наистина щеше да заплаче. — Какво ми направи, Накор?

Исаланецът го потупа по ръката.

— Нещо, което не бих искал да правя на никого. За известно време няма да можеш да вредиш на останалите освен при самозащита.

Бек въздъхна.

— Завинаги ли ще остана така?

— Не. Не и ако се научиш да контролираш гнева и импулсите си.

Бек се засмя.

— Аз не се гневя. Никога.

Накор му махна да седне и застана пред него.

— Как така?

— Понякога се дразня и ако ме боли, чупя разни неща, но обикновено нещо или ми е смешно, или не. Хората говорят за любов, омраза, завист и подобни работи, но не съм сигурен, че ги разбирам напълно.

— Искам да кажа, че ги виждам как се държат и си спомням, че като малък чувствах разни неща. Например, когато майка ми ме прегръщаше. Но принципно не ме е грижа за същите работи като останалите хора — погледна Накор почти умоляващо. — Често си мисля, че съм различен. А и всички постоянно ми го повтарят.

Наведе глава и заби поглед в земята. После добави:

— Никога не ми е пукало. Но това, което направи с мен, ме кара да се чувствам…

— Разгневен?

Бек кимна.

— Не мога… да правя нещата, както съм свикнал. Исках онова момиче, Накор. Не ми харесва да не мога да правя каквото си искам! — погледна Накор и исаланецът видя гневните сълзи в очите му.

— Досега никой не ти е казвал не, нали?

— Понякога, но ги убивах и си взимах каквото искам.

Накор като че ли се замисли за нещо, после каза:

— Веднъж ми разправиха една история, за един мъж с каруца, преследван от вълци. Когато стигнал до града, видял, че вратите са затворени. Започнал да вика за помощ, но вълците го настигнали и го разкъсали. Какво мислиш за тази история, Ралан?