Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Бек се засмя.

— Бих казал, че е много забавна! Сигурен съм, че е имал много изумен вид, когато зверовете са го докопали!

Накор замълча и се изправи.

— Чакай ме тук. След малко ще се върна — исаланецът тръгна към кабинета на Пъг, почука и влезе, без да изчака отговор.

— Трябва да поговорим веднага.

Пъг стоеше до прозореца и се наслаждаваше на лекия ветрец. Синът му седеше на един стол в другия край на помещението.

— Какво има?

— Този човек, Ралан Бек, е важен.

— Това вече го каза — обади се Магнус.

— Не, по-важен е, отколкото предполагах. Той разбира дасатите.

Пъг и Магнус се спогледаха намръщено.

— Нали се разбрахме да не говорим за тях пред други хора?

Накор поклати глава.

— Не съм му казвал нищо. Разбира ги, защото е като тях. Сега осъзнавам как са станали такива.

— Това звучи изумително — каза Пъг.

— Не че разбирам всеки детайл и как точно е станало, но поне ми се изясни какво.

Пъг му махна да продължи.

— Когато Каспар ни разказа как Калкин му е показал света на дасатите, реагирахме по еднакъв начин. Бяхме притеснени от заплахата, която представляват, и се чудехме как е възможно да съществува подобна раса. Как може да израсне и да просперира без съчувствие, щедрост и някакво чувство за общ интерес?

— Сигурно някога са ги имали, но злото е завладяло света им и този човек е пример какво би станало с нас, ако подобно нещо се случи и тук — Накор закрачи из стаята, сякаш се бореше с мислите си.

— Бек е такъв, какъвто са го направили боговете. Сам ми го каза и е прав. Освен това знае, че боговете не са го направили като другите. Просто още не разбира какво означава това — огледа се и продължи:

— Никой от нас не е като нормалните хора. Всички сме докоснати по един или друг начин и сме обречени да живеем едновременно чудесен и ужасяващ живот. Понякога дори по едно и също време.

Лицето му отново стана умислено.

— По време на нашата борба с агентите на злото често сме се чудили каква точно е целта им. Досега имахме само абстрактни хипотези. Че без зло не би имало добро и главната ни цел е да постигнем баланс, за да поддържаме вселената в хармония… Ами ако тази хармония е илюзорна? Може би естественото състояние е непрекъснатата борба? Понякога ще печели злото, друг път доброто. Може би сме пленени от прилива, който постоянно залива нашия свят и се отдръпва?

— Накор, рисуваш по-мрачна картина от обикновено — прекъсна го Пъг.

— Онова с мравките и замъка звучеше по-добре от тези приказки за приливи — съгласи се Магнус.

Накор поклати глава.

— Не виждате ли? Това показва, че понякога балансът е нарушен! Приливът ни залива. Бек е докоснат от нещо, което не разбира, но това не пречи нещото да налага волята си върху него! Дасатите не са зли, защото така са поискали. Преди векове сигурно са били като нас. Да, светът им е различен и идват от друго ниво на реалност, но някога майките са обичали децата си и е имало приятелство и лоялност. Това, което наричаме Безименния, е просто израз на нещо по-голямо, което не е ограничено от този свят или тази реалност — за момент остана без думи. — Пъг, злото е навсякъде — на устните му отново се появи усмивка. — Което значи, че и доброто е навсякъде.

Удари лявата си длан с юмрук и заключи:

— Заблуждаваме се, че разбираме мащаба на нашите решения, но когато става дума за векове, не е така. Противникът ни се е подготвил за този конфликт още преди да се появят хората и засега печели. Дасатите са станали такива, защото злото е спечелило на техния свят. Онова, което наричаме Безименния, е нарушило баланса и е победило. Тук ще стане същото, ако се провалим.

Пъг беше пребледнял.

— Рисуваш мрачна картина, приятелю.

Накор поклати глава.

— Напротив, не виждаш ли? Нищо не е загубено. Щом злото може да победи там — той погледна Пъг и Магнус и се усмихна, — значи доброто може да победи тук!

По-късно Пъг и Накор се разхождаха по морския бряг и се радваха на солените пръски и топлия бриз.

— Помниш ли Фантус? — попита Пъг.

— Домашният любимец на Кълган, който обичаше да се върти в кухнята?

— Липсва ми. Минаха пет години, откакто го видях за последно. Беше много стар и мисля, че умираше. Не беше домашен любимец, а по-скоро гост — Пъг погледна прибоя. — Беше с Кълган в нощта, когато за пръв път отидох в колибата му. Винаги се навърташе наблизо — Пъг помълча. — Когато доведох от Келеуан сина си Уилям, двамата с Фантус се сприятелиха. След смъртта му започна да ни посещава все по-рядко.