Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Амафи предаде съобщението на Каспар на господаря си, който отвърна само:

— Ако ни разделят, за да ни разпитват, знаеш какво да кажеш.

— Да, ваше великолепие — отвърна побелелият убиец. — Срещали сте се с конта няколко пъти и преди. Играли сте карти и със задоволство сте открили, че пътувате на същия кораб от Каралиен за Кеш. Пътували сме по суша до Ишлана и оттам по реката. Контът пристига от Риланон, така че сигурно е минал през падината Таутон. За наше щастие, той е много приятен спътник и слаб картоиграч — лицето му се изкриви в зла усмивка.

— Гледай да не се престараеш. Но пък ако решат, че пътувам с него, за да го мамя на карти, може да не заподозрат, че работим заедно.

— Хората често са склонни да повярват в по-малките злини, отколкото в по-големи. Веднъж се отървах от бесилото, като излъгах, че съм влязъл в една къща, за да прелюбодействам с жената, а не да убия съпруга. Тя отричаше яростно, но колкото повече се палеше, толкова повече властите вярваха на мен. Затвориха ме и след няколко дни избягах. Мъжът преби жена си, след което брат й го призова на дуел и го уби. Така си прибрах наградата, без да го пипвам с пръст. А после посетих жената, за да я утеша, и разбрах защо магистратите бяха склонни да повярват на мен — очите му заблестяха. — Мъката бе разпалила страстта й.

Тал се засмя. През годините бе имало повече от един случай, когато искаше да убие Амафи, освен това не се съмняваше, че старецът също би го премахнал, срещу подходяща цена, но въпреки това двамата бяха развили странна привързаност.

Чувствата му към Каспар бяха доста по-сложни. Херцогът бе отговорен за унищожаването на неговия народ. Ако не бе прищявката на съдбата, Талвин Хокинс, някога наричан Нокът на сребърния ястреб, щеше да е мъртъв като останалите оросини.

Сега Каспар беше съюзник, поредният агент на Конклава. Тал знаеше, че много от действията му са били под влияние на опасния магьосник Лесо Варен. Но дори без него Каспар си оставаше коравосърдечно копеле. Въпреки това през цялото време нещо в него караше Тал да му се възхищава. Ако се наложеше, щеше да даде живота си, за да го спаси от общите им врагове, но при други обстоятелства щеше да го убие с радост.

— Май се отнесохте, господарю. Нещо притеснява ли ви?

— Обичайните неща, Амафи. Понякога ми се струва, че боговете имат доста странно чувство за хумор.

— Вярно е. Баща ми, относително мъдър човек, веднъж каза, че сме благословени само когато боговете не ни обръщат внимание.

Тал отново погледна към Каспар и каза тихо:

— Нещо става.

Амафи се обърна и видя, че Каспар и Паско тръгват след някакъв чиновник през малката странична врата.

— Да видим дали плановете ни няма да се провалят още преди да сме започнали — въздъхна Тал.

— Да се надяваме, че днес боговете няма да ни обърнат внимание, господарю.

Каспар следваше учтивия служител по дългите коридори. Заобиколиха малката приемна и се отправиха към кабинетите на по-висшите държавни чиновници.

Дворецът заемаше цялата горна половина на платото, което гледаше над Оверн. Преди векове кешийските управници бяха издигнали крепост на тази превъзходна защитна позиция, за да пазят града долу. През годините крепостта бе реконструирана и разширявана и вече заемаше цялото плато. Навсякъде имаше тунели, някои от които се спускаха чак до града. Естествено, при предишните визити на Каспар винаги го бяха съпровождали различни кешийски благородници.

Каспар беше наясно с принципите на държавното управление и знаеше, че всяка държава преди всичко се ръководи от бюрокрацията. Апарат, който надживява всички династии. Кралете издават укази, а принцовете командват армии, но ако няма кой да сведе указите до народа, никой не се подчинява, а ако не се организират продоволствените линии, армиите умират от глад или дезертират.

Често бе благодарен, че неговото херцогство е относително малко. Можеше да назове почти всеки служител, работил в цитаделата му. Тук императорът едва ли познаваше и слугите в собствените си покои.

Стигнаха до един по-голям кабинет и наредиха на Паско да изчака отвън. Каспар влезе и видя, че в стаята цари някаква смес между функционалност и богатство. В средата, зад една широка маса, стоеше мъж. Някога широкоплещест и здрав, сега изглеждаше по-скоро дебел, въпреки че мускулите му все още си личаха. Каспар знаеше, че има остър и опасен ум. Носеше традиционни за Истинската кръв дрехи — ленена пола около бедрата, копринен колан и сандали. Гърдите му бяха голи, но имаше впечатляващ набор от бижута и верижки с доста скъпи камъни, открояващи се в ярък контраст на тъмната му кожа. Очите му също бяха черни, за разлика от белите зъби, които разкри усмивката му.