Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Вечерята си беше истински пир. Въпреки че бе минала само половин година, мнозина от местните поздравяваха момчетата, след като ги познаеха, и казваха колко са се променили. Няколко момичета също ги бяха спрели, за да им подхвърлят, че по-късно може да се срещнат на площада.

По време на вечерята Мари им съобщи, че Ели чака дете след няколко месеца. Двамата само се спогледаха и избухнаха в смях.

— Какво ви е толкова смешно?

Момчетата не отговориха. Чувствата им към Ели им се виждаха много далечни в сравнение с ярките спомени от раздялата със сестрите. В рамките на три дни и шестте момичета бяха изразили индивидуално съжаленията си за заминаването им по начин, който Тад и Зейн доскоро въобще не биха могли да си представят.

След вечеря братята казаха, че ще идат да се видят с приятелите си. Щом тръгнаха, Мари огледа относително празното помещение и попита:

— Тук ли ще останеш да спиш?

Калеб се надигна и й предложи ръка.

— И двамата ще останем тук. Казах на момчетата да спят в къщата.

— Е, вече са достатъчно големи, за да знаят, какво се случва.

— Мари, те знаят от много време. Но сега, така да се каже, имат по-дълбоки разбирания.

— О! — възкликна тя, докато се качваха по стълбите. — Искаш да кажеш…

— Да.

— Значи са станали мъже?

— Има неща, които една майка не бива да узнава — отвърна той и отвори вратата на стаята.

На другата сутрин Мари и Калеб откриха Тад и Зейн още да спят. Калеб ги събуди с подритвания и двамата се надигнаха с кървясали очи и недоволно сумтене.

— Някой май си е пийнал повечко снощи.

— Матю Конохър и брат му Джеймс Черния — обясни Зейн. — Бренди. Ха! По-скоро имаше вкус на лак за дърво.

— Но въпреки това го изпихте?

— Аха — отвърна Тад и се протегна с прозявка. Беше само по панталони.

Майка му огледа гърдите и ръцете му.

— Откъде са всичките тези белези? — гласът й бе тревожен, а очите й се присвиха, докато проследяваше с пръст един грозен белег по рамото му.

Тад потръпна, защото докосването гъделичкаше.

— Носех един голям камък по пътеката от брега и ми се изплъзна. Ако го бях пуснал, после пак трябваше да го тътря нагоре, затова се опитах да го задържа и ме одра.

Мари се обърна към Калеб.

— За момент си помислих…

Тад се ухили.

— Какво. Че Калеб ни е бил ли?

— Само малко — призна Калеб. — И то само когато го заслужаваха.

— Не — Мари се намръщи на закачките им. — Помислих си, че е от оръжие.

Тад засия.

— Този не е — и посочи друг, по-малък, отстрани на ребрата. — Това вече е от меч!

— Меч!? — възкликна майка му.

— И аз имам — обади се Зейн и посочи една резка на предмишницата си. — Тад ме дерна, защото не успях да парирам достатъчно бързо.

— Облечете се — каза тя твърдо и се обърна към Калеб. — Ела отвън.

Излязоха пред колибата.

— Какво си направил с момчетата ми?

Калеб поклати глава.

— Това, за което ми благодари снощи. Превръщам ги в мъже. Само че нещата не се развиха точно както исках… Нека ти разкажа за засадата.

И накратко й обясни всичко, без да спестява колко критично е бил ранен и без да надценява помощта и куража на момчетата. Мъчеше се да говори максимално спокойно.

— И баща ми решил, че те са ми чираци, и… Да речем, че вече бе късно просто да ги оставя при някой пекар да учат занаят. Вече са моя отговорност и ще се грижа за тях по най-добрия начин.

— Но защо ги учиш да се бият? Войници ли ще стават?

— Не, но трябва да знаят как да се грижат за себе си. Ако ще работят за баща ми, често ще се сблъскват с неприятности. Искам да съм сигурен, че са подготвени за оцеляване.

Мари не изглеждаше убедена, но не каза нищо.

Тад подаде глава през вратата и попита:

— Може ли вече да излезем?

Калеб им махна, че могат.

— За мен винаги ще си останат моите бебчета — въздъхна Мари.

— Бебчетата са гладни — обади се Тад.

Мари го плесна по рамото.

— Трябва да отидем до пазара.

— Ще ядем в странноприемницата — прекъсна ги Калеб. — Но първо искам да обсъдим нещо.

Момчетата все още бяха полузаспали и примигваха срещу слънцето.

— Сигурно има по-добро време и място, но съм решил да се възползвам от случая.

— Калеб, за какво говориш?

— Момчетата ти са под моите грижи, защото с куража си ми спасиха живота.

Обърна се към братята.

— Знаете, че обичам майка ви и съм й верен от години. Мари, не мога да обещая, че ще идвам по-често отпреди, затова искам да напуснеш Звезден пристан и да се преместиш при семейството ми.