Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Не, но винаги ми е било трудно да седя дълго на едно място. Баща ми имаше навика да ме пребива, когато му се мернех пред очите.

Накор присви очи.

— На колко години си избягал? Тринадесет, четиринадесет?

— Тринадесет. Как разбра?

— Историята ми е позната. Дали три златни монети на ден ще те направят по-търпелив?

Бек сви рамене.

— За три ще остана месец. Но после искам да отида на някое място с красиви курви и много пиене, за да ги похарча!

— Дадено.

— Накор, може ли да поговорим? — Томас му кимна да се отдалечат. — Сигурен ли си, че искаш да остане с нас?

Веселото изражение на Накор изчезна.

— Не искам, но трябва. Този момък е… необикновен.

— В това няма спор. Той е най-опасният смъртен противник, който съм срещал. В него има нещо неестествено.

— Именно. Историята му е много подобна на моята. И аз имах проблеми вкъщи и баща ми ме биеше. Когато избягах, бях още момче. Същото е!

Томас погледна младежа, после отново Накор.

— Не е същото.

— Е, аз взех да лъжа на карти, а той е станал бандит, но имаме много общо. Историята на Макрос също е била подобна. Това не може да е просто съвпадение. Искам да проуча нещата.

— Има и друго, нали?

— Помниш ли онази поговорка: дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо?

— Помня я — каза Томас.

— Мисля, че трябва да държим този младеж съвсем близо. Ако инстинктите ми не лъжат и от него има някаква полза, ще я открия.

— Сигурен съм. Какво искаш от мен?

— Прибери се за малко. Аз ще наглеждам Бек и пещерата, докато Магнус се върне от Келеуан. Имам няколко идеи как да контролираме талноите, които искам да обсъдя с него.

— Добре. Ще се радвам да видя кралицата.

— Имаш ли нужда от сфера? — Накор измъкна от торбата едно метално кълбо.

— Мога да призова дракон, но ще привлече много внимание. Така е по-бързо — той натисна бутона и след миг изчезна.

Накор се обърна към Бек.

— Имаш ли храна?

— Почти никаква.

Комарджията се приближи до младежа и извади от торбата си един портокал.

— Искаш ли?

— С удоволствие — Бек се усмихна и започна да бели портокала. — Какво ще правим?

— Ще изчакаме едни приятели. Ти отвън, а аз вътре.

— Само едно нещо.

— Какво?

— Трите монети. Започвам от днес.

Накор сви рамене.

— Добре. Тогава бъди полезен и събери дърва за огън.

Бек се засмя.

Бек се надигна бавно в мрака. Безшумно взе едно горящо дърво от огъня и погледна към лежащия Накор. Тръгна към пещерата и видя, че има само един тунел.

Влезе и скоро се озова пред строените в редица талнои.

Очите му се разшириха като на дете, той се усмихна и чак подсвирна.

— Виж ти какво си имаме тук!

Накор лежеше, без да мърда. Беше усетил как Бек влиза в пещерата и знаеше, че в момента младежът е пред армията от талнои.

След няколко минути го чу да се връща. Бе готов да реагира мигновено, ако усети заплаха. След двубоя на младежа с Томас знаеше, че в случай на нужда ще има само секунди, за да приложи най-опасните си трикове.

Но Ралан Бек просто легна от другата страна на огъня и след малко вече спеше. Накор не мигна чак до изгрев-слънце.

Пътят се простираше до хоризонта.

Тад и Зейн отново се возеха в каруца, също като преди половин година. Само че този път в обратна посока, към Звезден пристан.

В Шамата бяха разбрали, че има пратка за Академията, покрай бреговете на Морето на сънищата и до Звездното езеро. Калеб се бе наел да я превози и бе обещал, че ще намери кой да върне каруцата. Тъй като търговската компания бе собственост на баща му, нямаше възражения.

Беше казал на момчетата, че ще минат през Звезден пристан, но ще останат само една нощ. Тад се возеше отпред, при Калеб, а Зейн седеше отзад при товара и си клатеше краката.

В късния следобед приближиха Звезден пристан. Първите сгради се виждаха от лявата им страна, покрай брега на езерото. Почти цял ден бяха подминавали околните ферми, така че щяха да пристигнат преди залез.

Тад и Зейн махнаха на няколко познати, но повечето ги гледаха неразбиращо.

— Калеб, хората не могат да ни познаят — каза Тад.

— Защото сте се променили — отвърна ловецът. Момчетата бяха със същите дрехи, с които бяха заминали. И двамата се оплакваха, че са им тесни, и Калеб бе обещал да им купи нови, щом стигнат Кеш.

Момчетата скочиха още преди каруцата да е спряла.

— Къде хукнахте? — попита Калеб.

— Да видим мама — отговори Тад.

— Първо трябва да разтоварите — и посочи стоката зад гърба си с палец.