Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Сблъсъкът на желязо в желязо беше като удари на чук по наковалня. Накор осъзна, че младежът не е обикновен човек. С всяка секунда битката ставаше все по-ожесточена.

Накор внезапно разбра какво точно усеща.

— Томас, не го убивай. Искам да го разпитам!

— Ще се опитам, Накор — извика Томас, който вече бе започнал да се изкушава за фатален удар — все пак той разполагаше с много по-могъщи оръжия от силата на тялото си.

Бе се опитал да изтощи противника си, защото нямаше желание да убива човек, чието единствено престъпление е дързостта. Само че младежът сякаш ставаше по-силен с всяка минута.

— Достатъчно! — извика Томас, натисна с цялата си мощ и плъзна златистото си острие по меча на противника, така че да застанат лице в лице, и стисна дясната му китка с лявата си ръка.

В следващия момент неговата дясна китка бе сграбчена, защото това бе единственият възможен ход на младежа. Томас се изненада от силата му — много по-голяма от силата на обикновените хора. Все пак той беше прероден Драконов господар и успя да избута непознатия назад.

И тогава дойде моментът, който очакваше. Младежът залитна. Томас светкавично го избута, като извъртя оръжието си, и противникът му падна по задник на земята и изпусна меча си. Томас светкавично го улови с лявата си ръка.

Младежът понечи да се изправи, но двете остриета вече бяха опрени във врата му.

— Лично аз не бих опитал — каза Накор.

Младият мъж гледаше двата меча — знаеше, че главата му може да отхвърчи за миг. После подхвърли:

— И аз.

— Ако те оставя да станеш, ще се държиш ли възпитано? — попита Томас.

— Естествено — съгласи се тъмнокосият.

Накор се приближи, а Томас се дръпна крачка назад.

— Как се казваш?

Младежът се извиси над него и се ухили.

— Аз съм Ралан Бек, дребосък. А вие кои сте?

— Името ми е Накор и съм комарджия. Това е Томас, Драконов господар.

Бек се засмя.

— Досега никой не ме е побеждавал, но не е срамно да загубиш от легенда. Мислех, че Драконовите господари са митични същества.

Томас присви вежди.

— Малцина знаят за легендите. Откъде си чувал за валхеру?

— Оттук-оттам. Приказки край лагерния огън.

— Бих искал да знам повече за теб и живота ти — каза Накор.

Бек се засмя отново.

— Аз съм обезоръжен и ще ти кажа всичко, каквото поискаш, дребосък. Мир?

— Мир? — обърна се Накор към Томас.

Воинът кимна и подаде меча на Бек с дръжката напред.

— Мир.

— Значи все пак има някакво съкровище? — каза младежът, докато прибираше оръжието си.

Накор поклати глава.

— Не и злато и скъпоценности. Но има нещо, от което се интересуваме и което би донесло беди на много хора. Важно е, но също така и много опасно.

— Няма да се бия с него отново само за да проверя дали ме лъжете. Но какво може да е по-ценно от богатството?

— Знанието винаги е много скъпо — обади се Томас.

— И опасно, както разбирам — Бек посочи към коня си. — Ако нямате нищо против, ще догоня моите хора. Без мен като нищо ще забъркат някоя неприятност. Освен това ще изпият половината пиене в странноприемницата в Данкино, докато стигна там.

— Всъщност — Накор сложи ръка на гърба на младежа, жест, който веднага го спря, — се чудех дали не искаш да изкараш малко злато с почтен труд?

— Как така?

Накор посочи Томас.

— Той охранява нещата, които проучвам. Ако имаме още едни очи и уши, Томас би могъл да прекара малко време със семейството си.

— Драконовите господари имат семейства? — изненада се Бек.

Накор почти щеше да се засмее.

— Откъде мислиш, че идват малките Драконови господарчета?

Томас отвори уста да каже, че не иска помощник, но замълча, спрян от предупредителния поглед на Накор. Не го познаваше толкова добре, колкото Пъг, но се бе научил да вярва на инстинктите му. Щом дребосъкът държеше Бек да остане, значи имаше важна причина.

Ралан се засмя на шегата.

— И какво ще получа?

— Право в целта — каза Накор. — Харесваш ми. Тук е доста затънтено, но както сам ни показа, непрекъснато може да се случи нещо неочаквано. Ще ти платим добре.

— Колко добре?

— Две златни монети на ден плюс храна.

— За колко време?

— Колкото се наложи — отвърна Накор.

Бек спря да се усмихва.

— Добри пари за няколкодневно пазене на пещерата от диви кучета и бандити, дребосък. Но не бих стоял тук повече от седмица дори да ми давате по три на ден.

— Някъде другаде ли трябва да отидеш? — попита Томас.

Бек отметна глава и се засмя.