Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Здравей, Накор — каза облеченият в бяло и златна броня воин.

— Здравей, Томас. Надявам се, че не ти е станало съвсем скучно.

— Връща ми стари спомени. По време на Войната на разлома прекарах месеци в тунелите на джуджетата в Сивите кули — той се обърна към строените в редици талнои. — Но последните дни нямаше с кого да обеля и една дума.

— Пъг цени помощта ти.

Томас внезапно се намръщи.

— Чуваш ли коне?

Накор се обърна към тесния тунел.

— Вече да. Слухът ти е страхотен — Томас понечи да провери шума, но Накор го спря. — Аз ще отида. Ти стой тук, освен ако не загазя. Вероятно са само неколцина парцаливи бандити. Ще ги разгоня набързо.

Томас се засмя. И той като мнозина други бе подценил Накор, когато се бяха срещнали за пръв път. Кльощавият дребосък с раздърпана роба и неизменната торба на рамо изглеждаше не по-заплашителен от котенце. Но през годините Томас бе започнал да долавя истинската му природа. Вече бе склонен да се съгласи с Пъг, че Накор е най-опасният човек, когото са срещали.

Все пак Томас не беше от хората, които да седят търпеливо при евентуална заплаха, а и освен това му бе скучно. Той изчака няколко минути и се изкачи в по-малката пещера, където бе намерен първият талной.

От мястото си виждаше седящия пред входа Накор и конниците, които се приближаваха към него.

— Здравейте — каза усмихнато дребосъкът. Едната ръка почиваше на торбата му, а с другата махаше за поздрав. Томас се приближи още, за да вижда по-хубаво.

Ездачите бяха петима млади мъже по-скоро с вид на авантюристи, отколкото на закоравели бандити. Не изглеждаха много опасни, но бяха въоръжени и готови за схватка.

Този най-отпред се засмя.

— Ти си най-забавното нещо, което съм виждал от години, старче. Чухме от един колар в Джакалабра, че тук имало пещера със съкровище. И решихме да проверим лично.

Беше млад, на не повече от двадесет, но с широки рамене, здрави мускули и висок колкото Томас, над шест стъпки и половина. Носеше кожена броня и кожени бричове, затъкнати в ботушите. Ръцете му бяха голи, с изключение на кожените предпазители на китките. Имаше черна коса до раменете и златни обици на ушите. Очите му бяха с цвета на нощта, а красивото му лице имаше слънчев тен. Нещо в него накара Томас бавно да извади меча си.

Накор сви рамене.

— Ако вътре имаше съкровище, мислите ли, че щях да стоя тук и да се крия от слънцето? Вече щях да съм станал радж на Махарта! — той се засмя. — Съкровище? Помисли, млади приятелю. Ако това беше вярно, докато вие разберете, някой вече щеше да е опразнил пещерата — Накор махна с ръка да покаже, че тунелът е пуст.

— Хората често пропускат разни неща — отвърна младежът. — Мисля да поразгледам сам.

— Не мисля, че искаш да направиш подобно нещо.

— Защо? — попита младият мъж и извади меча си.

Томас излезе и застана пред входа.

— Защото аз ще се ядосам.

Накор пристъпи настрани, за да държи под око останалите ездачи. Младежите огледаха Томас и усетиха, че наближава кръвопролитие. Единият кимна на останалите и те обърнаха конете и бързо се отдалечиха.

Младият мъж погледна през рамо и се засмя.

— Страхливци — после се обърна към Томас и започна да обикаля вляво. — Здравичък си.

Като момче Томас бе попаднал в пещера, обитавана от валхеру, Драконов господар, един от древните владетели на Триагия.

След като Томас облече бронята му, която носеше и до днес, умът и тялото му се бяха променили, докато не бе станал едно с древната раса. Ролята на консорт на кралицата на елфите, бащинството и грижата за новия му народ го бяха променили повече и от древното наследство, което носеше. Но това не го правеше по-малко опасен. Имаше само десетина човека, които можеха да оцелеят в битка с него, и всичките бяха магьосници. Дори най-добрите дуелисти като Талвин Хокинс можеха да издържат само няколко минути.

Накор отмести вниманието си от отдалечаващите се ездачи към младежа. Нещо в него го караше да се чувства неудобно. Дребният комарджия хвана поводите на коня и го дръпна настрани, за да осигури повече място за схватката.

— Наистина ли ще опиташ да ме спреш да вляза? — попита младият мъж. Погледът му беше леко налудничав.

— Няма да опитвам, момче. Кракът ти няма да стъпи в тази пещера.

— Така ми е още по-трудно да повярвам, че вътре няма нищо ценно.

— Не ме интересува в какво вярваш — Томас се приготви да посрещне атаката.

Тъмнокосият младеж нападна с бързина, каквато Накор не вярваше, че може да съществува, и атаката му накара Томас да отстъпи. Ударите на младежа бяха толкова бързи и мощни, уменията му с меча засенчваха най-добрите в Мидкемия дотолкова, че наистина караха Томас да отстъпва.