Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Един ден братята се чудеха на глас кои богове са обидили, че да им поставят такава задача. Трябваше да мъкнат камъни от брега нагоре по пътеката до място, посочено им от един намусен мъж, казваше Насур. Той беше як и широкоплещест, с дълга черна коса и брада. Беше се появил сутринта след закуска и им каза, че е новият им наставник.

Заведе ги на билото и им посочи една срутена каменна стена до пътеката към замъка.

— Камъните се свличат по склона от години и Пъг нареди да я оправим. Бъдете добри момчета и качете камъните догоре. Опитайте се да ги поставите така, че да не паднат пак при следващия дъжд. Всеки идиот може с хоросан, номерът е да ги закрепиш чрез собственото им тегло и форма. Аз ще ви донеса нещо за обед. Почвайте.

— А, и още нещо — добави на тръгване. — Съблечете си туниките да не се оцапат.

Момчетата го послушаха и започнаха с по-малките камъни. Към обед вече бяха принудени да се мъчат с по-големите. Слънцето бе вече високо и мислеха, че Насур ги е забравил, но когато закрепиха поредния камък, го видяха да се задава по склона.

Носеше голяма торба и ведро с капак. Лъсналите от пот момчета седнаха и изчакаха да се доближи. Мъжът подаде ведрото на Тад.

— Ейл! — възкликна момчето и отпи, докато Зейн отваряше торбата.

— Храна! — зарадва се тъмнокосото момче и измъкна нещо, увито в плат.

— Нарича се юмрук — обясни Насур. — Слагаш сирене, месо и каквото още има между два комата и можеш да ядеш без чинии и прибори.

Зейн подаде един „юмрук“ на Тад, извади втори за себе си и видя, че има и трети за Насур.

— Тези са с пилешко, сирене и парченца домат и краставица — каза мъжът, преди да отхапе. — Сложих и малко горчица, за вкус — изглеждаше доволен от себе си. Махна за ведрото и Тад му го подаде.

След като отпи, даде и на Зейн, който удари здрава глътка.

— Полека, момчета. Гледайте да не се замаете. Все още има половин ден работа.

Зейн размърда рамене, за да облекчи болката.

— За какво им е притрябвало внезапно да ремонтират тази стена, Насур?

Брадатият сви рамене и преглътна.

— Не знам. Предполагам, просто за да правите нещо. И да понатрупате мускули. Болден каза, че няма да станете много добри фехтовачи и няма смисъл да ви мъчи повече. Но поне ще позаякнете малко, така че вероятно това е целта.

Тад продължи да мълчи, а Зейн се замисли и попита:

— Някой знае ли какво ще правят с нас?

— Пъг със сигурност. Вероятно Калеб, Миранда, Накор и Магнус. Тук те взимат решенията. Аз просто правя амулети. Дребни дрънкулки за прогонване на дребни гадости. Те се борят с големите гадории — Насур се изправи. — Тук не е много хубаво да се задават въпроси, защото много от отговорите няма да ви харесат. Освен това не може да издадете неща, които не знаете. Но всичко, на което ви учат сега, дори да не осъзнавате как, един ден ще ви спаси живота — той посочи към скалите. — Имате работа и ще я вършите, докато слънцето не се скрие. После се върнете да се почистите за вечеря. Нали?

Двамата кимнаха и мъжът се скри зад хълма. Те свършиха с обяда и погледаха известно време купчината камъни.

— Е — каза Тад, — няма сами да се дотъркалят дотук, нали?

— Не, освен ако внезапно не си станал магьосник — отвърна Зейн и тръгна по пътеката.

След като свършиха със стената, разчистваха изхвърлените от буря отломки в някакъв залив. После им възложиха да боядисат цялата вила. Задачата им отне почти месец. След това ги изпратиха да ремонтират и почистят една колиба, кацнала на склон срещу морето чак в другия край на острова. Зейн успя да пропадне през прогнилия покрив и си спечели дълга драскотина под лявото рамо.

— Като се приберем, намери някой да я погледне — каза Тад. — Не че е сериозно.

Зейн кимна. Двамата бяха почернели от слънцето и имаха малки белези, придобити през изминалите месеци. Но и двамата бяха понатрупали мускули. Тад вече не беше мършавият младеж от Звезден пристан, а Зейн вече не бе закръглен. И двамата имаха плоски кореми, широки рамене и повече мускули, отколкото бяха предполагали, че ще имат някога. Можеха да бягат бързо и продължително и да пристигнат готови за битка. Освен това щяха да действат решително.

Когато свършиха с колибата, отново минаха под опеката на Тиленбрук, който се бе върнал от някаква тайнствена мисия.

На следващата сутрин стройният мъж ги накара да се срещнат на една поляна до езерото.

— Време е да научите как да се биете.

— С юмруци ли? — попита Тад, защото не бяха взели оръжия.