Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

След няколко минути двамата се унесоха.

Зейн внезапно се сепна и зърна красиво зеленикаво лице на сантиметри от своето. Очите, които отдалече изглеждаха млечнобели, отблизо бяха на зеленикави точици.

— Тук си бил значи. Търсих те.

— Сигурно съм заспал — очите му се разшириха, когато момичето прокара ръка по гърдите и корема му и се наведе да го целуне.

Над рамото й виждаше, че една от сестрите й — нямаше представа коя — оказва същото внимание на Тад. Затвори очи и се отдаде на чудесните нови усещания. „Надявам се, че това е Задрина, а не някоя от сестрите й.“

През следващите седмици тренировките им нямаха ясна посока, но бяха все така тежки и изтощителни. Когато започнаха да бягат до скалите, без да се задъхват, Тиленбрук започна да ги праща втори път, като ги караше да тичат и нагоре по склона.

Зейн признаваше, че вече не му е толкова трудно и спи по-добре нощем. Тад пък се оплакваше, че панталоните му ставали по-широки.

Единственият щастлив аспект бяха сестрите. Задрина със Зейн и Калинда с брат му. След първата вечер Тад вече твърдеше, че няма проблем да ги различава.

Все пак по-голямата част от деня им бе заета с тичане и въпреки че ставаха добри, не виждаха какъв точно е смисълът на тези упражнения.

Три седмици след като започнаха, двамата се връщаха от един пробег на десет мили и завариха инструктора си заедно с някакъв друг мъж, брадат. Момчетата бяха само леко задъхани и бавно изминаха последните метри. Тиленбрук извади два меча и им ги подхвърли.

— Защитавайте се.

Тад хвана своя във въздуха, а Зейн не успя. Вторият мъж им налетя като разярен бик. Държеше странно извита сабя. Преди да се осъзнае, Тад беше съборен, а Зейн получи удар с плоското на сабята по главата и падна на колене.

— Врагът ви няма да се интересува дали сте уморени — каза брадатият, грабна Зейн за туниката, вдигна го и опря сабята си в гърлото му. След това с едно завъртане на китката плесна Тад по рамото. — И двамата сте мъртви.

— Това е Болден — каза Тиленбрук. — Той ще ви е инструктор. Вече сте във форма и моята работа е привършена.

— Ставайте!

Момчетата се изправиха. Тиленбрук тръгна към селището.

— Знаете ли какво най-често отделя живите от мъртвите по време на битка? — попита Болден.

— Не — отвърна Зейн и разтърка буза. Ухото му още пищеше от удара.

— Решителността — каза едрият мъж. — Воинът не е нищо повече от човек с оръжие и решителност. И без колебание. И двамата умряхте, защото се поколебахте. Ако бях нападнал двама опитни воини, сега мен щеше да ме боли главата, или още по-лошо. Вдигнете мечовете.

Двамата се подчиниха и пак бяха нападнати светкавично. Брадатият отново ги обезоръжи за секунди.

— Пак сте мъртви!

И отново им махна да вземат мечовете.

— Знаете ли защо само неколцина въоръжени мъже могат да контролират цели тълпи?

— Заради решителността? — предположи Тад.

Инструкторът кимна.

— Уплашеният човек побягва или направо се предава. А повечето хора се страхуват — той махна да го последват и тръгна към вилата. — Други опитват да се разберат и умират, преди да си отворят устата. Половин дузина бандити могат да унищожат село с двеста души, защото селяните ги е страх или опитват да се разберат. Ако селяните действат решително, без да се замислят, бандитите ще са мъртви.

Стигнаха до пътеката в подножието на склона и почнаха да се изкачват.

— Носете мечовете с вас, без значение какво правите. Ако видя някой от вас без меч в селището, ще го пребия. Ясно?

— Да — отвърнаха момчетата.

Остатъка от пътя изминаха в мълчание.

Болден удържа на думата си и през следващите седмици отупа Зейн и на два пъти Тад. Втория път бе доста унизително, защото го хвана в езерото с Калинда, а мечът му лежеше на брега заедно с дрехите им.

Обучението беше трудно, повече заради изискванията на Болден, отколкото от физическо естество. Всяко колебание или недобра реакция водеше до наказания. Като стоене цяла нощ на скала над морето или бой с пръчка.

От много дни не бяха виждали Калеб.

Другите задачи им се струваха съвсем малко по-смислени. И двамата се научиха как се стреля с лък, а един мъж, Леар, им показа основите на разчитането на следи и ловуването. Освен това момчетата помагаха в градините в другия край на острова и се грижеха за животните.

Някои от нещата, които правеха, сякаш нямаха никакъв смисъл. Например, когато помагаха в кухнята, трябваше да слушат дълги лекции за приготовленията на ястията. А когато поддържаха къщата, трябваше да правят всичко, от оправяне на легла до изхвърляне на гърнета. Двамата смятаха това за „женска работа“, но когато Зейн се изпусна пред едно от момичетата, червенокосата фурия Брунела, си отнесе сериозен тупаник.