Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Груумс и неговите момчета ще се оправят — каза Зейн.

— Не и днес. Ще разтоварите всичко ето там — Калеб показа един празен палет в дъното на двора.

Това означаваше, че стоката е предназначена за острова. Двамата се спогледаха и попитаха може ли да повикат помощ.

— Да. Кажете на Груумс, че ще се разберем после.

— А ти къде отиваш? — попита Тад.

— Да видя майка ви — отвърна Калеб през рамо, вече се отдалечаваше. — Ще й кажа, че няма да се бавите.

Тад се качи на капрата, за да закара впряга до посоченото място, а Зейн отиде да потърси Груумс, управителя на склада.

Калеб бързо стигна до къщата на Мари и я откри в градината. Щом го зърна, тя скочи и го прегърна.

— Много ми липсваше — каза между страстните целувки. — Бях много самотна, откакто взе момчетата. Каза, че ще ги накараш да ми пишат — добави Мари леко укорително.

— Накарах ги — отвърна Калеб и извади от ризата си сгънат пергамент. — Реших, че е по-добре да ти го предам лично, отколкото по куриер.

Тя отново го целуна.

— Влез да пием чай и ми разкажи какво става с тях.

Той я последва вътре.

— Като съм сама, не готвя толкова често — продължи Мари. — Вече пека по един хляб на седмица, а не по три-четири. Какво става с момчетата?

— Добре са. Много се промениха за изминалата половин година.

Мари му наля чай и седна на масата, която заемаше една трета от помещението.

— Разкажи ми.

— Нещата не се развиха, както исках. Надявах се да ги уредя за чираци…

— Кажи ми поне, че си им намерил почтен занаят, Калеб. И тук можеха да си станат безделници и нехранимайковци.

Той се усмихна.

— Няма такова нещо. В момента са занимават с една каруца.

— Колари? — очите й се разшириха. — Странно, и двамата не обичаха много коне и мулета.

— Все още е така, но им се налага. В момента разтоварват в склада с момчетата на Груумс. Скоро ще са тук.

— Гадняр! — Мари го удари по ръката. — Защо не ми каза веднага?

— Защото исках да те видя насаме. Щом се появят, няма да ми отделиш повече от няколко секунди.

Тя го целуна.

— Те са достатъчно големи, за да разберат, че майка им има и други нужди и задължения освен готвене…

Не можа да довърши, защото Тад и Зейн нахлуха през вратата. Когато заминаха, и двамата бяха още момчета, но сега Мари направо не можеше да познае синовете си. И двамата бяха наедрели и почернели. Лицата им бяха загубили и последните детски черти. Бузите им бяха хлътнали, челюстите ясно очертани. Ръцете им бяха мускулести, а дланите — покрити с мазоли.

Прегърнаха я.

— Мислех, че няма да ви видя повече — очите й се бяха налели със сълзи. Тя ги пусна, за да ги огледа по-добре. — Променили сте се. И двамата.

— Тежък труд, мамо — каза Тад. — Никога не бях работил толкова много.

— Какво правехте?

Момчетата размениха бърз поглед с Калеб.

— Зидария, оправяне на стени. Малко лов и риболов.

— Освен това карахме каруца, с доста товарене и разтоварване — допълни Зейн. — Научих се да плувам!

— Най-накрая си преодолял страха от водата?

Зейн се изчерви.

— Не ме беше страх. Просто не ми харесваше.

— Имаше добри учители — изхили се Тад.

Зейн се изчерви още повече.

Мари се обърна объркано към Калеб.

— Хайде да ядем в странноприемницата — предложи той.

— Ще се наложи. Тук нямам достатъчно да ви нахраня и тримата. Момчета, вървете да се измиете. Ние ще дойдем след малко.

След като тръгнаха, тя целуна страстно Калеб.

— Благодаря.

— За какво? — попита я той нежно.

— Затова, че се грижиш за тях. И си ги направил мъже.

— Има още какво да се желае.

— Но е начало. Когато бащата на Тад умря… — тя започна да подсмърча.

— Какво има?

— Просто се вълнувам — Мари преглътна сълзите си. — Много се радвам, че си дойдохте.

След малко бавно тръгнаха в спускащия се здрач към странноприемницата.

— Тази вечер ще се видим, както трябва — каза Калеб. — Само двамата.

— Естествено.

— Иначе как се справяш? — попита той след малко. — Отслабнала си.

— Нищо ново. Продавам реколтата от градината и си купувам, каквото ми трябва. Понякога шия дребни неща. Мисля да си взема кокошки и евентуално да продавам излишните яйца — хвана го под ръка. — Оправям се.

Калеб не каза нищо, но сърцето му се сви, защото осъзна, че въобще не е мислил за нуждите й, преди да вземе момчетата. Прегърна я през кръста.

— Може би ще измислим нещо по-добро.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще ти обясня по-късно — обеща той и отвори вратата на странноприемницата.