Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Има и нещо друго — каза Пъг.

— Какво?

— Вчера получих съобщение, което ме разтревожи. Искам да чуя какво мислиш.

— Няма проблем.

Пъг извади един свитък от робата си и му го подаде.

— Не е първият. Появяват се на бюрото ми от време на време, от години.

— От колко години?

— Отпреди да се срещнем. В първия пишеше да накарам Джими да ти каже…

— Че няма магия — довърши Накор. — Знам. Щом го чух това, от магьосник на всичкото отгоре, разбрах, че веднага трябва да дойда в Звезден пристан — огледа свитъка. — Откъде ли идват?

— Не откъде, а откога. От бъдещето.

Накор кимна и очите му се разшириха, щом го прочете отново.

— Този е… от теб! — възкликна той. За първи път, откакто се познаваха, дребният исаланец нямаше думи.

Тад лежеше на леглото с ръце под главата си, а Зейн обикаляше из стаята.

— Ако продължаваш така, ще изкопаеш бразда в пода.

— Не мога да седя на едно място. Донесоха ни закуска и ни казаха да чакаме. После обяд. След това изхвърлиха нощното гърне. Вече е почти време за вечеря, а никой не иска да ни каже какво правим тук.

— Очевидно е. Чакаме. Само че не знаем какво.

Зейн се намръщи и Тад се надигна от леглото. Познаваше този поглед. Брат му щеше да му налети всеки момент.

В този миг обаче се появи Накор.

— Елате с мен.

И тръгна толкова внезапно, че Тад щеше да се пребие, за да го последва. Настигна го чак в средата на коридора и се зачуди как дребосъкът успява да върви толкова бързо.

— Не зяпайте — предупреди ги Накор.

След секунда Тад се удари в касата на една врата, която тъкмо бяха подминали, врата, водеща към вътрешен двор, зает от обширен басейн. По ръба му и във водата имаше млади жени. Голи. Всичките бяха невероятно красиви, но с бледозелена кожа и коса с цвят на медна тел.

В следващия миг Тад претърпя нова контузия, защото го блъсна Зейн — бе видял същото.

Момичетата се обърнаха към тях. Очите им нямаха ириси, бяха като млечнобели перли.

Накор махна за поздрав на момичетата и изсумтя:

— Казах ви да не зяпате. Хайде.

Тад опипа носа си, за да провери дали не го е разкървавил.

— Това са шест сестри от Питирендар — обясни Накор. — Не си падат много по дрехите и през повечето време са във водата. Може да се каже, че не са изцяло хора. Но имат достатъчно човешки черти, за да ви докарат неприятности. Стойте далече от тях или лично аз ще ви стъжня живота.

— Не са хора… — Зейн не можеше да повярва на очите си. Тад се протегна и го помъкна по коридора след Накор.

Завиха зад един ъгъл и Накор им махна да застанат до стената. Нещо — поради липса на по-добра дума — се носеше към тях. Беше наполовина на височината на момчетата и два пъти по-широко. Приличаше на маса с черна покривка и се движеше с крака като на рак. Освен това издаваше странни мъркащи звуци.

Накор го поздрави и нещото отвърна с изненадващо нормален женски глас.

— Какво е това? — прошепна Тад, след като нещото ги подмина.

— Посетител — отговори Накор и ги вкара в една стая.

Пъг се надигна от писалището си и им посочи да седнат на два стола срещу него. След това пак седна, а Накор застана до прозореца от лявата му страна.

— Честно казано, не знаем какво да ви правим — започна магьосникът.

Тад пребледня, а Зейн се изчерви.

— Как така „какво да ни правите“, сър?

Пъг се усмихна.

— Няма да ви навредим, ако това ви тревожи — отпусна се назад и ги погледна. — Сигурно вече сте забелязали, че тази общност не е като другите.

— Да, сър — отвърна Тад, а Зейн кимна.

— Засега се справяте добре — позасмя се Накор.

Зейн сви рамене.

— Не съм сигурен какво да мисля, но Калеб винаги е бил добър към нас и майка ни. Щом вие сте неговото семейство, предполагам… че тук сме в безопасност.

— Не обичам да се меся в личния живот на децата си, но разкажете ми нещо повече за майка си.

Тад заговори, защото Мари все пак беше негова майка, въпреки че се отнасяше и с двамата еднакво. Започна с обичайните неща. Че е добра готвачка и че скромната им къща е винаги подредена. Още от първите му думи беше ясно, че я обича и уважава.

— Беше трудно, след като татко загина. Тя взе Зейн, защото беше най-добрият ми приятел и си нямаше никого. Останалите от града не направиха нищо. Тя все успяваше да ни опази от неприятности.

— Познавам я по-дълго, отколкото истинската си майка — добави Зейн. — Може да се каже, че тя е истинската, ако разбирате, сър. Никога не взимаше страната на Тад, когато се карахме. Обичаше ме като свое дете.