Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Липсва ми търпението на баща ми и разбиранията на майка ми — отвърна предизвикателно Магнус. — Брат ми е нужен. Знаеш това.

— Не знам подобно нещо — отговори жената и се изправи. — Баща ти веднъж дойде при мен със своя приятел, човека, който стана валхеру.

Магнус с изненада откри, че тя е по-висока от него. По някаква причина това го подразни и само с една мисъл той се извиси над богинята.

Жената се засмя.

— Суетни сме, а? След това баща ти дойде втори път.

— Знам — каза Магнус. — Той ми обясни за вашата сделка.

— Така ли? — жената се обърна, все едно разглеждаше далечните планински върхове. — Не си спомням за сделка. Но помня, че му предложих избор.

— Не разбирам.

— Естествено. Не знам какво ти е казал баща ти за това, което се задава, но нямам дълг към семейството ви, просто става въпрос за едно споразумение, което сключих с Пъг преди време. Брат ти не е изключение. Той лежи пред вратите на царството ми и не мога да му откажа да влезе. Дошло е неговото време.

— Не — каза глас зад Магнус.

Той се обърна и видя крехка стара жена, кожата й бе опъната като пергамент над костите й. Косата й беше бяла, а робата й бе с цвета на снега по планинските върхове. Носеше украса от слонова кост, а краката й се губеха в полите на робата.

— Можеш да постъпиш както искаш, дъще, защото ти управляваш царството си. Но точно в това е смисълът — че правиш каквото искаш.

— Трябва да поддържам реда и недей да ме наричаш „дъще“, старице. Не ти е тук мястото.

— Явно никъде не ми е мястото — отвърна старицата и се усмихна на Магнус.

Той я огледа по-внимателно.

— Ти си вещицата от селото.

— Не. Но я познавам. Както познавам мнозина други.

Магнус беше озадачен, защото двете жени всъщност бяха една и съща жена. Единствената разлика беше в цвета и вида на кожата.

— Коя си ти?

— Аз съм тази, която беше и която ще бъде, но сега…

— Сега е никоя — обади се Лимс-Крагма.

— Да — отвърна старицата и изчезна, но ехото от последните й думи остана. — Можеш да постъпиш, както поискаш.

За момент Магнус и богинята останаха безмълвни.

— Добре. Отказвам на брат ти да влезе в моето царство. Ще бъде съден друг път. Сега го заведи на твоя остров.

— Коя беше тя?

— Онази, която беше — отвърна богинята и за миг по лицето й се мярна следа от емоция. — И може би, както каза, някой ден ще бъде отново — с един жест тя ги пренесе в храма. Всички наоколо бяха застинали като мухи в кехлибар. — Попитай Накор за ехото — след това богинята изчезна внезапно и всички се раздвижиха.

Калеб изстена и отвори очи.

— Братко?

— Богинята отвърна на молитвите ти — каза върховният жрец и сведе глава. Останалите също се поклониха.

— Елате — обърна се Магнус към момчетата и вдигна брат си от пода: Калеб отново бе изпаднал в безсъзнание. Братята се приближиха към магьосника и тъмнината отново ги погълна.

Намираха се близо до океана. Можеха да подушат уханието на сол в нощния въздух. Тад посочи двете луни и момчетата разбраха, че се намират на северозапад от странноприемницата на Макгрудър. Магнус тръгна към една широка правоъгълна постройка, без да каже нищо.

Сградата се намираше сред тревиста поляна и към вратата водеше павирана пътека. От двете страни на портата бяха запалени факли. Магнус влезе и зави наляво. Момчетата го последваха, гледаха към отсрещната врата, водеща във вътрешен двор, превърнат в градина.

Магнус пак зави наляво и тръгна по някакъв коридор. Пред една врата ги очакваха нисък мъж с тъмна брада, жена с проста, но красива синя рокля и дребен мъж в опърпана оранжева роба.

Никой от тримата не обърна внимание на момчетата — всички гледаха Магнус, който внесе брат си в широка, но бедно обзаведена спалня. Остави го на леглото и се отдръпна. Мъжът с оръфаната оранжева роба се наведе да огледа Калеб, после каза:

— Има нужда от почивка, а след това само лека храна и течности — обърна се към Магнус. — Какво точно се случи?

— Трябва да попитате тези двамата — отвърна магьосникът и посочи момчетата.

Брадатият мъж се приближи до Тад и Зейн и се представи.

— Аз съм Пъг, бащата на Калеб. Какво се случи?

Тад започна да обяснява за засадата, а Зейн вмъкваше по някой коментар. Когато стигнаха до събитията в странноприемницата на Макгрудър, Магнус ги прекъсна.

— Нека аз продължа — обърна се към баща си. — Старата селска вещица забавила смъртта му.

— Селска вещица? — намеси се мъжът с оранжевата роба.