Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Каква помощ? — попита Макгрудър.

— Не ме мотай, мошенико. Знам кой е истинският ти господар и че в случай на нужда можеш да пратиш спешно известие — жената вдигна палец към стълбите. — Синът му умира горе и ако това не е спешност, не знам кое е.

Макгрудър я изгледа навъсено.

— За жена, която твърди, че разбира само от билки и корени, знаеш много неща.

— Ако живееш достатъчно дълго, научаваш това-онова. Но Калеб ми направи услуга, както и баща му преди години, а един от неговите приятели ми помогна страшно много, така че още имам голям дълг. Но не и към теб, Макгрудър. Така че внимавай, като ме обезпокоиш другия път.

Старицата излезе, а Тад и Зейн се спогледаха.

— Момчета, може да спите с Калеб, втората врата вляво — каза кръчмарят. — Стаята е с едно легло, но под него има голям дюшек, издърпайте си го — после се обърна към момичето. — Маргарет, лягай си, утре ще има много работа — накрая погледна жена си, която мълчаливо търкаше кръвта от масата и пода. — Ей сега ще ти помогна, Елизабет. Само мъничко.

— Знам, трябва да изпратиш съобщение.

Той кимна и излезе през задната врата. Жената погледна момчетата и кимна към свещника на тезгяха.

— Идете да си починете. До зазоряване има само три часа, а утре ще е тежък ден.

Зейн взе свещта и двамата безмълвно се качиха на втория етаж. Калеб лежеше на леглото, завит с дебел юрган, лицето му бе бледо и изпито.

Тад коленичи, измъкна дюшека и момчетата си легнаха.

— Какво ще правим сега? — попита Зейн след малко.

Тад се събуди внезапно.

Някой отваряше вратата и той сръчка лежащия до него Зейн. Слънцето скоро щеше да изгрее. През прозореца се виждаха първите розови отблясъци, но в стаята бе тъмно и не можеше да различи чертите на влизащия.

— А? — смотолеви полуспящият Зейн, докато Тад се опитваше да намери свещника.

— Не е необходимо — каза фигурата на прага и вдигна ръка. Стаята се изпълни с неестествена светлина със синкав оттенък. Зейн примигна, а Тад се изправи.

Мъжът приличаше на Калеб и бе висок колкото него, но кожата му бе бледа и имаше бяла коса. Очите му бяха бледосини, но изражението им бе същото като на очите на Калеб. Зад него на прага се появи Макгрудър.

Зейн се дръпна настрани, за да не пречи на непознатия да прегледа ранения.

— Добре, че ме повика. Дишането му е плитко, има слаб пулс и треска. Ако не се направи нещо, ще умре до обяд — мъжът се обърна към Тад. — Кои сте вие?

— Аз съм Тад, а това е Зейн. Пътувахме с Калеб.

— Какви се падате на брат ми?

Зейн погледна Тад и отговори:

— Може да се каже, че Калеб ни взе за чираци.

— Не бих казал — намръщи се бледият. — После ще разнищим цялата тази история. Трябва да го взема с мен, за да го спася. А вие стойте тук.

— Чакай, Магнус — намеси се Макгрудър. — Знаеш, че не могат да останат тук.

— Защо не? Не мога да ги взема с мен.

— Налага се. Те те видяха и дори само една дума пред неподходящ човек… — той кимна към момчетата. — Знаеш.

— Вземи ги на работа — предложи Магнус.

— Не мога. Баща ти ще ни премести след ден-два. Онези мъже може да са били бандити, както казват момчетата, а може и да са нещо друго. Във всички случаи Пъг ще ни премести и тук ще има друг кръчмар със семейството си. Ще кажат, че са далечни роднини или нещо друго — Макгрудър се огледа, сякаш вече съжаляваше, че трябва да напусне уютната странноприемница. — Селяните не говорят пред непознати, но старата вещица вече знае повече, отколкото трябва, а не търпи да й казват какво да прави. Тези момчета ще са още един потенциален проблем, ако ги оставиш тук. Ако са ги проследили и знаят, че са пътували с Калеб… Най-добре ще е да се махнат възможно по-бързо. А ако Калеб наистина ги е взел за чираци, знаеш какво означава това.

— Че е видял нещо в тях. Е, добре — Магнус се обърна към момчетата. — Като вдигна брат си, стойте близо до мен.

Наведе се и вдигна Калеб без усилия, въпреки че бяха еднакви на тегло.

— Приближете се.

Тад и Зейн се подчиниха… и за момент всичко потъна в мрак. След секунда се озоваха в някаква зала.

Зейн залитна й за малко щеше да падне. Тад се оглеждаше ококорено, като заслепен от фенер бухал.

Мъжът, когото Макгрудър бе нарекъл Магнус, тръгна напред, без да им обръща внимание. Двамата се спогледаха и видяха изумените си изражения. Зейн кимна и тръгнаха след мъжа, защото нямаха никакво желание да остават сами на такова място.

Въпреки че носеше брат си, Магнус вървеше бързо и момчетата трябваше да подтичват. Осъзнаха, че се намират в някаква голяма постройка, защото стените и подовете бяха от гранит и мрамор. По стените имаше запалени факли и тежки врати с малки прозорчета в средата.