Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Проклятие. Маргарет! — извика Макгрудър.

След минута от задната врата се появи момиче на годините на братята.

— Облечи си нещо и изтичай до колибата на вещицата.

— Вещицата! — момичето се ококори.

— Хайде! По-бързо! Този човек умира.

Момичето пребледня и изчезна през вратата. След минута се върна, навлякла проста рокля и кожени обувки.

— Вземи фенера и върви с нея — обърна се Макгрудър към Зейн. — Старата вещица няма да говори с непознат, но познава Маргарет. Може да не иска да дойде, но й кажете, че е време да си върне дълга. Тогава ще се съгласи.

Зейн последва разтревоженото момиче през селския площад. Тази част от селото бе разположена над потока и нямаше ферми. След малко навлязоха в малка горичка.

Зейн се мъчеше да поддържа крачката на момичето.

— Казвам се Зейн — представи се той след неколкоминутно мълчание.

— Млъкни!

Момчето се изчерви, но не каза нищо. Нямаше представа каква е причината за тази грубост, но бе по-добре да изяснява това в по-спокоен момент.

Тръгнаха по тясна пътечка и скоро стигнаха до потока. Малко по-нататък на една кална поляна имаше колиба. Зейн се зачуди как водата не я е отнесла досега.

Колибата беше от клонки и кал и имаше малък каменен комин. Беше голяма точно колкото за един човек. За врата служеше кожена завеса, а от лявата страна имаше отвор, наподобяващ прозорец.

Момичето спря на няколко метра от нея и се провикна:

— Го… госпожо!

— Какво искаш, момиче? — отговори й веднага глас.

— Аз съм Маргарет. Макгрудър ме праща.

— Знам коя си, глупаво момиче. Защо ме безпокоите?

— Макгрудър каза да дойдеш. Един мъж има нужда от помощ в кръчмата.

— И защо трябва да помагам на случайни пътници?

— Макгрудър каза, че е време да си върнеш дълга.

Настъпи тишина, а след това кожената завеса се отметна и старицата излезе. Зейн никога не бе виждал толкова дребен човек. Беше висока само четири стъпки, най-много четири и половина. Веднъж през Звезден пристан бе минало джудже, на път към крепостта Дорджин, и дори то бе с десетина сантиметра по-високо от старицата.

Косата й бе бяла, а кожата загоряла от слънцето. Изгърбването я правеше още по-ниска.

Но дори в тъмното Зейн виждаше енергията в очите й — изглеждаха сини на лунната светлина.

Зъбите й бяха опадали и тя фъфлеше.

— Тогава ще дойда — каза вещицата. — Не искам да съм задължена на никого.

Влезе в колибата, върна се с някакъв вързоп и тръгна. Мърмореше си нещо.

Зейн и момичето с лекота поддържаха крачката й и стигнаха до кръчмата заедно. Момчето с изненада установи, че на светло старицата изглежда още по-дребна.

— С какво съм ти задължена, Макгрудър, че ме викаш?

— Не на мен, старице — отвърна кръчмарят. — На него.

Жената погледна ранения на масата.

— Калеб! Махнете му дрехите да му прегледам раните.

Макгрудър понечи да вдигне Калеб, за да го съблече, но старицата се развика:

— Срежи ги бе, глупак! Да го убиеш ли искаш?

Тад подаде ловджийския нож на Калеб на кръчмаря с дръжката напред. Макгрудър го взе и внимателно разряза туниката и жакета.

Жената огледа раните.

— Близо е до смъртта. Изварете бинтове и ми донесете чаша вино. По-бързо.

После извади от вързопа кожена торбичка, от нея — смачкана пергаментова кесийка и изсипа прахчето вътре в донесеното вино.

— Ти, момче. Вдигни му главата и гледай да не се задави, докато му давам да пие.

Зейн се подчини. Устните на Калеб леко помръдваха, докато гълташе лекарството.

Щом водата завря, старицата накисна вътре изрязани от стари чаршафи бинтове.

— Момиче, донеси ми сапун и студена вода.

Маргарет се върна с ведро и калъп сапун. Дребната жена започна да промива раните на Калеб. След това нареди на Макгрудър да извади бинтовете с металния ръжен и да ги подържи до огъня, докато не изсъхнат. Щом реши, че са достатъчно сухи, превърза ранения и се обърна към кръчмаря.

— Качи го в някоя стая и го остави да спи.

Макгрудър вдигна Калеб и го понесе като дете към стълбите.

— Ще оживее ли? — попита Зейн.

Старицата го изгледа скептично.

— Вероятно не. Но ще издържи още малко, а това е важно.

— Защо? — обади се Тад.

Жената се усмихна леко.

— Чакай.

— Какво друго да направим? — попита Макгрудър, щом се върна.

— Знаеш какво — отвърна жената и се приготви да си ходи.

— Чакай! — извика Зейн. — Това ли е всичко? Чаша вино и бинтове?

— Лекарството ми е много повече от чаша вино, момче. Ще го запази жив, докато Макгрудър повика друга помощ, която да спаси Калеб, син на Пъг.