Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Прилича на подземие — измърмори Зейн.

— Ти пък откъде знаеш? — прошепна Тад. — Все едно си виждал някога подземие.

— Не съм, но знаеш за какво говоря. Точно така си представям подземията от приказките.

— Вярно.

Момчетата спряха внезапно. Бяха влезли в огромна зала. Таванът едва се виждаше от пушека на стотината факли по стените. До отсрещната стена имаше голяма статуя на жена с разперени ръце, сякаш приканваше влизащите в прегръдката си. Зад нея по стените имаше по-малки барелефи.

— Дали е това, което си мисля? — прошепна Тад.

— Сигурно, като гледам мрежата в дясната й ръка.

Двамата направиха всеки жест срещу уроки, който бяха виждали в живота си, и побързаха да настигнат Магнус. Намираха се в храм на Лимс-Крагма, Дърпащата мрежи, Богинята на Смъртта.

Няколко фигури с черни роби се появиха от вратите вляво от статуята. Един мъж ги подмина, но вторият спря до тях.

— Каква работа имате тук, момчета?

Тад посочи Магнус, който тъкмо оставяше тялото на брат си в краката на статуята.

— Ние сме с него.

— Тогава елате.

Те кимнаха и забързаха след него.

Зейн изгледа мъжа с крайчеца на окото си. Имаше обикновени черти и бе почти плешив, само с малко коса на тила и над ушите. Беше съвсем обикновен, като се изключи фактът, че носеше роба на жрец на Богинята на Смъртта.

От една врата вдясно се появи по-възрастен мъж. Вървеше бавно и се подпираше на бял жезъл, по-висок от него. Бялата му коса се спускаше до раменете. Когато се приближи до Магнус, момчетата видяха, че е сляп.

— Защо смущаваш покоя ни, Магнус?

— Брат ми умира — Магнус се изправи и погледна стареца. — Познаваш баща ми и знаеш с какво се занимаваме. Животът на брат ми трябва да бъде пощаден.

Мъжът гледаше с празен поглед. Наглед беше крехък, но гласът му бе дълбок и силен.

— Господарката призовава всички, когато им дойде времето. Не мога да направя нищо за това.

— Можеш да го излекуваш! Знам какви способности имаш, Бетаниал.

— Защо не го занесе в храм на Килиан или Сунг? Лекуването е по тяхната част.

— Защото семейството ми е сключило договор с господарката ти и тя може да избере да не взима брат ми. Имаме нужда от него. Не му е още времето.

— Кога въобще е времето на смъртния? — попита върховният жрец.

Магнус пристъпи към него.

— Още не му е времето!

— Кога е времето? — прозвуча глас и момчетата инстинктивно пристъпиха едно към друго. В гласа се долавяше безнадеждност, но и някаква сигурност, че накрая всичко ще е наред.

Магнус се обърна към гигантската статуя.

— Когато този свят е в безопасност.

За момент всички факли проблеснаха и после запушиха.

Магнус се озова в толкова огромна зала, че таванът се губеше в мрака, а от стените виждаше само тази отдясно.

Пред себе си виждаше редица каменни пиедестали, на които лежаха мъже, жени и деца, а имаше и множество празни. Една жена се надигна, слезе от пиедестала си и започна да си проправя път през каменния лабиринт.

Още по-наблизо, на един пиедестал, се появи новородено. Магнус за момент се зачуди как това дете, което очевидно не бе оцеляло при раждането, ще успее да слезе и да отиде да се срещне с богинята. После си напомни, че това тук не е истинско. Виждаше илюзия, създадена от боговете, за да може много по-просто устроеният му ум да понесе срещата с тях. Принципно не беше от търпеливите, а сега положението бе критично.

— Достатъчно! — каза той и махна с ръка.

Залата изчезна и той се озова в по-малка, на върха на някаква планина. Беше облицована с мрамор и слонова кост. Таванът бе подпрян на високи колони. Но поне сега виждаше всички стени.

Залата предлагаше гледка към далечни планински върхове, въздухът бе рядък и студен. Магнус промени условията около тялото си, за да му е по-топло и да диша нормално. Отвън, малко под нивото на пода, започваше море от бели облаци и той разбра, че се намира в Павилиона на боговете — или Шатрата на боговете, както също го наричаха, — място, за което бе чувал от родителите си. Усмихна се, защото те се бяха видели тук за пръв път и това място изглеждаше подходящо за среща с богинята.

На една проста мраморна пейка седеше фигура, загърната в черна роба. Приличаше на млада жена и когато Магнус се приближи, махна качулката си. Кожата й бе бяла като най-чист порцелан, а косата и очите — черни като оникс. Имаше червени като кръв устни, а гласът й бе режещ като леден вятър.

— За простосмъртен уменията ти са удивителни, Магнус. Някой ден може да задминеш баща си и майка си в магическите изкуства. Освен това си по-арогантен и от двамата.