Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Май диша!

Зейн дръпна тялото на бандита и Калеб се свлече настрани. Тад го огледа и видя раната от арбалетната стрела — беше си направо дупка, както и няколко рани от меч.

— Трябва да направим нещо!

— Съблечи ризата на този и я накъсай на бинтове.

Тад се подчини и започна да реже ризата с ловния нож на Калеб. Зейн прегледа другите два трупа и се върна с мечовете им и малка кесия.

— Явно са обирали и преди.

— Да бе, верно ли? — изсумтя ядосано Тад.

— Искам да кажа, съвсем скоро — Зейн разтърси кесията. — Има няколко монети.

— По-добре да качим Калеб в каруцата, че не знам колко ще издържи.

Вдигнаха ранения и го пренесоха отзад.

— Ти стой при него, а аз ще карам — каза Тад.

Не бяха опитни колари, но все пак сменяха понякога Калеб по време на пътуването и Зейн признаваше, че брат му е по-добър. Конете обаче не изгаряха от желание да изоставят пашата и да потеглят.

— Колко каза, че има до селото?

— Не помня — отвърна Зейн. — Побързай. Не мисля, че имаме много време.

Тад дръпна надясно и върна конете на пътя. С викане и пляскане с юздите успя да ги подкара в тръс, колкото се може по-бързо, без да рискува каруцата да излезе от пътя.

Отзад Калеб лежеше неподвижно, а Зейн се мъчеше да спре кръвта.

— Не умирай! — шепнеше момчето.

Тад повтаряше наум думите на брат си. Каруцата трополеше по тъмния път.

Пътят през гората изглеждаше безкраен. Момчетата се мятаха между паническата тревога и вълните на оптимизъм, че всичко ще се оправи.

Бяха изгубили представа за времето. Пътят сякаш едва се нижеше под копитата на конете — животните не бяха почивали преди засадата и вече бяха изтощени. Левият очевидно куцаше, но Тад бе решен да ги умори, но да спаси Калеб.

Момчетата харесваха високия мълчалив ловец. Знаеха, че е свързан по някакъв начин с владетелите на Звезден пристан, макар не всичко да им бе ясно. Освен това знаеха, че майка им го обича и че той също изпитва чувства към нея. В началото не бяха гледали с добро око на връзката им, но после оцениха колко щастлива я правят редките му визити. Тад се страхуваше, че ще му се наложи да се върне и да обяснява на майка си за смъртта на Калеб.

Внезапно се озоваха в селото. Тад осъзна, че е бил толкова съсредоточен върху това, което може да се наложи да каже на майка си, а Зейн така погълнат от грижи за ранения, че и двамата не са забелязали кога са излезли от гората.

Село Яр-Рин бе огряно от лунната светлина. На площада имаше три големи сгради. Отсреща беше селската мелница, а другите две бяха магазин и странноприемница. На табелата й бе нарисуван спящ петел, който пренебрегваше надигащото се слънце. Тад си спомни инструкциите, спря конете и захлопа по вратата.

След минута горе се отвори прозорец и прозвуча ядосан глас:

— Какво има?

— Ти ли си Макгрудър? Имаме нужда от помощ.

— Чакайте малко.

След няколко мига вратата се отвори и се появи едър мъж с нощна риза и фенер в ръка.

— Кои сте вие и каква помощ ви трябва? — въпросът му заглъхна, щом видя наведения над ранения в каруцата Зейн. — Милостиви богове!

Обърна се към мръсните изтощени момчета.

— Помогнете ми да го внесем вътре.

Тад се покатери при Зейн и двамата пъхнаха рамене под мишниците на Калеб и го вдигнаха.

— Подайте ми го — каза кръчмарят.

Двамата бавно спуснаха ранения на рамото му и мъжът го внесе вътре, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се по нощницата му.

— Елизабет! Ставай, жено!

След няколко мига се появи пълна, но все още привлекателна жена на средна възраст и се приближи до масата, където вече лежеше раненият.

— Това е Калеб — каза кръчмарят.

— Ти ли си Макгрудър? — попита Тад.

— Да, а това е странноприемницата ми „Спящият петел“. Кои сте вие и защо приятелят ми е в такова състояние?

— Загубил е много кръв, Хенри — каза жената, докато преглеждаше раните.

— Виждам, жено. Направи каквото можеш.

— Тад и аз сме от Звезден пристан — обясни Зейн и набързо разказа за засадата.

— Проклети разбойници — възкликна Макгрудър. — Преди две седмици ги издирваше един кешийски патрул от Ядом.

— Всичките са мъртви — обади се Тад.

— Всичките?

— Петима — допълни Зейн. — Ние с Тад убихме двама, а Калеб останалите трима.

— Убили сте двама? — изненада се Макгрудър, а момчетата кимнаха.

След като кръчмарят не каза нищо за няколко мига, Тад допълни:

— Имахме късмет.

— Така си е — съгласи се кръчмарят.

— Хенри — обади се Елизабет, — не мисля, че мога да го спася. Твърде е късно.