Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

Затова често се налагаше момчетата да се държат, за да не изпаднат от каруцата.

— Направо не спирай, Калеб — каза накрая Тад. — Карай направо. Предпочитам да спя в конюшня, отколкото да се друсам още един ден в тази каруца.

Както и предполагаше Калеб, пътуването ги бе направило по-склонни да се научат да яздят. Вероятно щяха да намерят три свестни коня в Яр-Рин и след няколко дни щеше да ги боли на други места, но със сигурност щеше да им допадне повече.

В момента леко се изкачваха, защото фермерският регион бе отстъпил пред гористите хълмове. На юг, вдясно от тях, се издигаха Звездните стълбове, планинската верига, която маркираше абсолютната граница на империята Велики Кеш. Яр-Рин се намираше в подножието на източните склонове, в красива долина, която отделяше планината от огромната гора, известна като Зелени предели.

Но най-важният плюс в достигането на Яр-Рин беше в това, че щяха да напуснат ничията територия и да влязат във Велики Кеш. Калеб беше решен да потърси къде да чиракуват момчетата и да се върне при семейството си на Острова на чародея. Не че толкова му се искаше да ги води в Кеш, но в Кралството имаше още по-малко възможности за тях. От около две години в търговията имаше спад, който бе довел до обичайните кризи, джебчийски банди в градовете, увеличение на кражбите, покачване на цените.

Изведнъж Калеб дръпна юздите на конете.

След един завой се бяха озовали на малко било, а пътят се спускаше в една сенчеста долчинка. Дърветата бяха надвиснали от двете му страни и създаваха някак заплашителна атмосфера.

— Какво има? — попита Тад и се надигна да надникне над рамото на Калеб.

— Струва ми се, че мярнах нещо сред дърветата отсреща.

Зейн се изправи и заслони очите си с длани.

— Свали си ръцете, Зейн. Не искаме да разберат, че сме ги забелязали.

— Кои? — попита Тад.

— Тия, които ни дебнат.

— Какво ще правим? — прошепна Зейн.

— Не мисля, че ни чуват — отвърна сухо Калеб.

— Защо не изчакаме тук? — предложи Тад.

— Тогава те ще дойдат при нас — каза Калеб и плесна конете с юздите.

— А защо не обърнем? — попита Зейн притеснено.

— Защото тогава ще са сигурни, че имаме нещо ценно — конете започнаха да се спускат по склона. — Слушайте внимателно. Аз съм колар, а вие сте мои помощници. Доставили сме стока в Звезден пристан от търговското предприятие „Майджес и Зейгон“.

— „Майджес и Зейгон“ — повтори Тад.

— Стоката е била платена предварително и сега връщаме каруцата в Ядом.

— Ядом — откликна Зейн.

— Защо е тази история? — попита Тад.

— Защото ако помислят, че крием злато, ще ни убият веднага. А ако решат, че сме прости колари, може да ни пуснат да стигнем до Яр-Рин пеша.

— Пеша ли? Защо?

— Защото ще вземат каруцата, конете и всичко, което решат, че е ценно.

— Ще им позволиш ли?

— Единственото, което може да загубя, е мечът ми, а мога да си купя нов — каруцата стигна дъното на долчинката. Пътят пресичаше малко поточе, чиито камъни предизвикаха още една тежка доза друсане.

— Ами ако не се вържат? — попита Зейн, когато започнаха да катерят склона.

— Тогава ще извикам „бягайте“ и тичате в гората. Колкото се може по-бързо и се спускате обратно надолу. Няма да ги изпреварите, ако тичате нагоре. Като стигнете дъното, следвате потока на юг, а на зазоряване ще откриете една пътечка, на още миля на юг. Тя излиза на този път, на пет мили от Яр-Рин. Отивате в „Спящият петел“ и намирате Макгрудър. Кажете му какво се е случило и правете каквото ви нареди — Тад понечи да попита нещо, но Калеб го спря. — Сега тихо. Оставете ме аз да говоря.

Когато стигнаха билото, Калеб спря конете. Слънцето вече се бе скрило и пътят пред тях приличаше на тунел заради спускащите се сенки. Калеб зачака. След секунди иззад едно дърво излезе мъж.

— Добър ден, пътниче — усмивката му бе студена. Говореше кешийски с акцент от Кралството.

Беше набит и с мърляви дрехи — кожени панталони, някога скъпа бродирана риза, натруфен син колан и елече от черна кожа. Косата му бе скрита под червена кърпа, а на ушите му висяха две златни обеци. На дясното му бедро висеше меч, а на лявото две ками. Когато се усмихна, момчетата видяха, че му липсват предните два зъба.

— Малко е късничко за път, а?

Калеб отвърна спокойно:

— Решихме да се понапънем, за да стигнем една поляна на около миля оттук. Има вода и е добра за лагер.

— И преди ли си минавал по тия места?

— Много пъти. Затова ме наеха за тази работа. Какво да сторя за теб, страннико?