Реймънд Фийст - Полетът на Нощните ястреби

— Това е въпросът, нали? Какво да сториш за мен?

Калеб въздъхна, сякаш бе имал такива срещи и преди.

— Празни сме. С чираците ми закарахме едни стоки до Звезден пристан. Предплатени, така че не носим злато. Имам кесия с два сребърника и няколко медни монети, и дрехите на гърба си.

Иззад дърветата се появиха и други мъже. Водачът на бандитите се обърна към Зейн.

— Момче, откъде карахте товар?

— От Ядом — отвърна Зейн тихо, докато наблюдаваше как останалите четирима, един от които с арбалет, ги заобикалят. — От „Майджес и Зейгон“… — щеше да каже „склад“, но се сети, че Калеб не е уточнявал точно за какво предприятие става дума. Остави думите си недовършени, все едно си беше изкарал акъла от страх, което общо взето бе така.

Ръката на Тад се доближи до китката му и момчето разбра жеста: бъди готов да побегнеш. Тад извъртя очи настрани и Зейн разбра, че бандитите са оставили задната част на каруцата без охрана.

Калеб се огледа.

— Вижте, вие сте петима, а аз не искам да се бия за една каруца. Знаете, че не струва много, така че няма да рискувам моя живот и живота на момчетата. Ще ми платят, като се върна, „Майджес и Зейгон“ могат да си позволят нова. Така че защо не ни пуснете?

— Откъде да знаем, че не криеш злато? — водачът спря да се усмихва. — Може да е някъде в колана или под ризата.

Калеб се изправи и показа, че не носи нищо под дрехите си. Мечът му бе опрян на капрата.

— Нямам никакви скрити кесии. Само резервни дрехи. Вземете каруцата, но ме пуснете с момчетата.

— Има нещо в теб, дето не ми харесва. Ти си колар, колкото съм и аз. Приличаш на наемник. Никой не би взел наемник за каруцар, освен ако не превозва нещо ценно — бандитът видя малкото сандъче. — Сигурно там има нещо ценно, а? — засмя се и погледна към спътниците си. — Освен това съм сигурен, че като пристигнете, ще ни опишете подробно на властите. Така не може да си похарчим плячката! — измъкна меча с лявата си ръка и изкрещя: — Убийте ги!

— Бягайте! — извика Калеб, грабна меча си и скочи надясно, така че каруцата да е между него и трима от мъжете.

Тад и Зейн скочиха на земята и хукнаха надолу по склона.

Зад тях се разнесе шум на битка, а по-наблизо — тропот на ботуши. Явно ги гонеше поне един бандит. Двамата притежаваха момчешката увереност, че ще успеят да спечелят това надбягване в тъмния лабиринт от дървета и храсти.

Провряха се през гъстите храсти и се озоваха на скалист хребет, по който минаваше пътечка. Забързаха по нея, докато скалите не свършиха, и отново се юрнаха надолу. Надяваха се, че дърветата ще ги скрият достатъчно, за да се измъкнат от преследвачите си.

Тад сграбчи ръката на Зейн и посочи надясно. Без да се колебаят, двамата поеха по някакво свлачище.

Светлината отслабваше, но мракът нямаше да успее да ги скрие поне още половин час. За малко щяха да паднат от скален ръб и едва успяха да се спрат в едно дърво. Тад махна и Зейн го последва по нов сипей, водещ към дъното на дерето.

Гъстите храсти ги забавиха. Зад тях звуците се усилваха — преследвачите бяха поне двама. Зейн спря до едно дърво и погледна нагоре. Сплете ръце в стреме и кимна на Тад. Брат му не се поколеба, стъпи на ръцете му и се качи на дървото. Зейн се огледа, грабна един дебел отчупен клон, който ставаше за тояга, и го метна нагоре.

Тад го хвана сръчно с една ръка и се наведе да му подаде другата. Зейн подскочи, хвана я и се издърпа горе. Двете момчета затаиха дъх. Надяваха се да не се виждат отдолу.

След миг от гората се появиха двама мъже и спряха точно под тях.

— Проклятие! — извика първият, висок тип с дълга русолява коса. — Къде отидоха?

— Обзалагам се, че са тука някъде — отвърна другият, широкоплещест и с гъста черна брада. — Проклетите храсти им скриват следите. Ти върви натам — той посочи незабележимата пътечка, която водеше към центъра на долчинката, — а аз ще се кача нагоре и ще гледам да ги подгоня към теб.

Мъжете тръгнаха, а момчетата зачакаха. Тад допря пръст до устните си. Това се оказа предвидливо, защото само след минута русият дългуч се върна по пътеката. Зейн взе тоягата от Тад и мълчаливо зачака. Бандитът не правеше опит да се прикрие, а ругаеше под нос и не усети движението над него, когато Зейн обви клона с бедра и замахна с две ръце. Тоягата удари мъжа по лицето с неприятен пукот, който накара Тад да потръпне. Разбойникът рухна на земята с разбит нос.

При удара обаче Зейн се изпусна от клона и падна тежко по гръб. Тад веднага скочи до него и прошепна: