Христо Калчев - Цикълът на Месалина

Беше едва шести ноември.

— Ти ли си Проданов бе, боклук ?

— Аз. А ти кой си, съкровище?

— Бъстър Китън. Чувал ли си за мен?

— Да. Стоун фейс… С нетърпение чакам да ми паднеш в ръцете.

— По-лесно ще ти падне Клаудия Шифър отколкото аз, полковник! Играеш ли табла?

— Да.

— Хвърли дюшеш снощи! Аз свърших вашата шибана работа.

— Очакваш дивиденти?

— Не. Очаквам да сключим джентълменски договор. Жена ти има двама сина. Аз знам къде са. Искаш ли да ги целува студени?

— Не… — Проданов почувства бликналата пот по цялото си тяло. — Трябва да ми докажеш, че знаеш къде са момчетата на Козела.

— „Илиънър Рузвелт колидж“ — Синсинати, Охайо. Достатъчно ли ти е?

— Да. Какво искаш?

— Козела! Искам да го направя на пастърма и ще го направя със или без твоето участие. Разликата ще бъде, че в единия случай ще имаш луда от мъка жена, а в другия — вдовица! Кой вариант избираш?

— Втория, господин Борис Китов. Какви са условията?

— Разумни, полковник! Утре ще погреба сестрата на Нерон и Калигула в семейната им гробница. Искам никой да не ме безпокои.

— А детето?

— И детето, разбира се. От четири до шест утре сутринта кюстендилската полиция да отсъства от града.

— Имаш го… Козела?

— Ще ти пратя некролога му, ако приемеш условията ми.

— Приемам ги. На добър час.

— Благодаря, полковник. Бъстър Китън е човек на думата.

Всъщност какво се беше случило в резиденция „Ангор“? При вида на мъртвия Вал Нели се беше хвърлила към телефона.

— Всеки момент ще дойде полицията — обяви ужасена тя на охраната и прислугата.

Вал, Вал, Вал… Крещеше вътрешността й. Беше по хавлия. Не можеше да посрещне полицията в този вид. Отиде да се облече. Когато слезе обратно в хола, „Ангор“ беше празен. Плъховете бяха напуснали кораба…

През нощта чу музика. Халюцинираше. Полицията си беше отишла отдавна, тялото на Вал беше откарано в моргата… Освен уредбата да се беше включила от само себе си.

Беше пила лексотан, с голям труд се вдигна от леглото и заслиза по стълбите. Запали лампите… Да, уредбата се беше самовключила… И видя Бъстър Китън. Седеше в едно от креслата и приличаше по-скоро на пастор в черните си дрехи, отколкото на убиец, проникнал в къщата й.

— Кой сте вие?

— Ти ли уби Екатерина Изова и малкия Велин?

— Не — отговори вяло тя. Наистина не беше ги убила. Тя само беше пратила Макака… и се сети. — Вие сте Бъстър Китън?

Борис Китов кимна, стана, приближи я бавно. Не излъчваше нито заплаха, нито агресия. Хвана двете й уши с ръце, заби късо стилето зад ухото й, положи я на канапето, изгаси уредбата и осветлението и напусна „Ангор“.

През нощта полицията подпали резиденцията.

На разсъмване Бъстър Китън погреба Катя и малкия Велин до роднините им в Кюстендилските гробища. После потегли на запад. Преди разсъмване беше прекосил границата.

Танковете излязоха на улиците…

Планина с планина не се срещат, твърдеше народната мъдрост, но това не беше валидно за хората.

Козела и Бъстър Китън се срещнаха на цюрихската „Банофщрасе“ в ранния следобед на двайсет и втори декември. И двамата ползваха града като междинна спирка за далечна Америка, бяха облечени като бизнесмени средна ръка, невъоръжени на пръв поглед и заети единствено от мисълта да не привличат с нищо вниманието — нито на полицията на Хелвецката конфедерация, нито дори на гражданството. Козела се беше разходил около Цюрихското езеро, беше хвърлял „Попкорн“ на лебедите и търсеше второкласен ресторант да хапне нещо, чакайки самолета си за Бостън, когато Борис Китов — Бъстър Китън — препречи пътя му.

— Как си, Козел?

— Средна работа, Бъстър. Как се измъкна от страната?

Бъстър Китън се усмихна весело.

— Не бих ти задал такъв въпрос, колега.

Козела кимна.

— Прав си — помисли миг-два. — Имаш ли оръжие?

— В Швейцария? Да не съм луд!

Козела го прегърна престорено и го препипа, Бъстър Китън постъпи по същия начин.

— Девствен си като майка Тереза, да му ебеш майката — широко усмихнат каза Бъстър. — Изкушаваш ме да те поканя на обяд.

— Отнемаш ми инициативата, господин Китов — по същия начин отговори генерал Жаров, Милетиев и така нататък. — Избери най-скъпия ресторант и бъди мой гост.

Ядяха, супа аспержи в ресторанта на „Йелмоли“, пиеха бира „Праздрой“ и мълчаха. Имаха какво да си кажат, но труден, много, много труден беше разговорът между тези кървави мъже.