Христо Калчев - Цикълът на Месалина

Депутатът от БСП Иван Кременлиев, заместник-председател на Комисията по националната сигурност, излезе от дома си на ул. „Балчер“, Качи се в новия си „Форд Сиера“ и потегли за родното си село Якимово, Монтанско. Беше първият ден на парламентарната ваканция. Жена му и синът им вече втора седмица гостуваха на родителите му. Време беше да ги прибере. В края на юли щяха да летуват в Евксиноград. Оставаха му две седмици да види старите, да спазари майстори — щеше да събори старата къща и да строи вила на два етажа, да остави баща си да наглежда строежа. До есента трябваше да вдигнат покрива и да поставят остъклената дограма.

Излезе от София, запали цигара и натисна газта. Обичаше високите скорости, а и колата се мъчеше под сто и двайсет километра в час. Късно видя пътната полиция, намали, изпсува на глас, но като му размахаха стоп-палката, започна да прехвърля наум къде е сложил депутатската си карта. Имаше имунитет и тия тъпи ченгета освен да му пожелаят „добър път“, нищо друго не можеха да направят.

— Лейтенант Иванов — представи се голобрад младок. — Документите за проверка, моля.

Кременлиев пребърка джобовете си, сети се, че картата е в аташекейса — с паспорта, шофьорската книжка и талона — извади ги, но преди да му ги подаде, каза:

— Аз съм депутатът Кременлиев! Превиших скоростта, но много бързам, момче. Бъди експедитивен, моля те.

Лейтенантът го погледна и заповяда вяло:

— Пътна полиция. Излезте от колата. Отворете багажника и извадете съдържанието на пътната чанта.

— Педерастче! — измънка Кременлиев. Подаде му сака и отиде да отключи багажника.

Превъртя ключа, вдигна капака и онемя. Свит надве, удавен в кръв, изцъклен и с облепена с тиксо уста отвътре го гледаше трупът на млад, бръснат до голо мъж на около двайсет и пет години, прострелян и в челото, и в слепоочието…

Полковник Продан Проданов обичаше да пазарува от зеленчуковата борса в Красно село. Паркира старата си лада под знака „Паркирането забранено“ и тръгна да скита между сергиите. Местните ченгета познаваха колата му, а и не всеки би дръзнал да направи толкова очебийно нарушение. И за най-непросветения заек от полицията беше ясно, че това е работа на някой високопоставен колега. Блъсканицата беше голяма, нервна, лятото в разгара си, но при мисълта, че довечера с Поли ще седнат на терасата под Южния парк и ще пият ледена ракия със салата, приятната представа беше по-силна от досадата на тълпата. Проданов напълни два плика със зеленина и тръгна обратно. Отдалече видя колегите от Седмо РПУ да се въртят около колата и усмихнат дружелюбно подвикна:

— Тук съм! Идвам, колеги.

Непознат майор с мустаци а ла Панайот Хитов показа служебна карта и изрече сухо:

— Проверка по сигнал, полковник. Поставете ръце на торпедото, разтворете крака и никакви резки движения.

Взеха му служебния „Макаров“, прегледаха обстойно колата, пребъркаха го — беше чист като монахиня, но в един от пликовете откриха десет дози хероин.

Проданов се изсмя презрително.

— Стар трик, момчета. Много филми сте гледали. Днес никой не се лови в такива капани.

— Много възможно, полковник — криво усмихнат каза мустаклията. — Дано да мислят така и тези, които ни изпратиха по сигнала!

Лидия Велева започна да се чука с треньора си по тенис след третия сеанс, докато още играеха в зала, а сега, в сезона, на червения корт. Влизаха заедно под душа и го изстискваше като сюнгер. Мъжът й, чиновник с ранг посланик във външното министерство, беше аташиран в ООН, така че никой не й пречеше да се отдава спокойно на перверзни удоволствия с младия си любовник, който беше як като бик-разплодник и ненаситно алчен като невестулка. Лидия живееше на „Шишман“ и беше направила срещата с треньора си в новия пъб „РодериК“, в съседство с дома й. Ненаситният ебач щеше да я посети за първи път. Вместо него на бара се отпусна някакъв тип с вид на борец, облечен като актьор от „Каналето“, имитиращ мутра. Запали от нейното „Картие“, издиша дима в лицето й.

— Твоят няма да дойде. Болен е… Лежи в травматологията!

Лидия помисли, че не е чула.

— Как е болен? Кой няма да дойде? Каква травматология бълнувате?

— Тук има мобифон — борецът й подхвърли някаква снимка. На обратната страна имаше изписани цифри, но не и име. — Имам стотина снимки… В най-различни пози!