Христо Калчев - Цикълът на Месалина

— Демпси, ще ти предложа да излезеш от кацата за миг… Ще го направиш ли, приятелю? Това е последната ми молба към теб.

Демпси се изсмя дрезгаво.

— Ебавай си путката майна, Козел. Не е проблем аз да изляза от кацата, проблемът е, че сладката курва Люда ми е седнала на хуя… С какъв морал ще оставиш една жена недоклатена… Ти би ли го направил, ебалник такъв…

— Чуваш ли шум, Демпси? Това са хеликоптери, моето момче. Три МИ-24, дрисльо… След много малко тайната ти кочина ще хвръкне във въздуха… Сбогом, лайно такова. Сети се в ада кога си се опитвал да се ебаваш с Козела.

Атаката беше мълниеносна, едновременна и ракетна. Трите бръмбара прераснаха във военни машини и унищожиха всичко, което някога беше база на Ескадрона на смъртта между добричките села Рогачево и Оброчище. Не пожалиха нито плевни, нито силози. Когато обстановката изглеждаше „под контрол“, Козела заповяда:

— Напалм! — и изгори всичко, което това лайно Демпси смяташе за свое суперсекретно седалище.

Когато полетяха обратно, пилотът на хеликоптера попита:

— Гледали ли сте „Апокалипсис сега“, господин генерал?

Разсеян, Козела отговори уклончиво:

— Какво да съм гледал? Филм? Не знам… български ли е?

Пилотът поклати глава и се усмихна с нещо средно между презрение и съжаление.

— Не, за Бога. Американски… За Виетнамската война. Първата реплика беше: „I like the smell of napalm earley in the morning“ 3 3 „Обичам миризмата на напалм рано сутрин“ , помните ли?

Беше шест без десет сутринта.

— Не, не помня. По-важно е ти да запомниш, че ако не млъкнеш, ще ти завра това дуло в гъза! — Козела му показа своя автомат М-18.

— Здравей, Султан! Изненадан съм, че казашките интереси се простират до София.

Севгун се усмихна кисело.

— Ние сме петдесет милиона, а вие — по-малко от десет. Вашите интереси се простират от полюс до полюс, защо нашите да не прехвърлят някакво си Черно море?

Алкалай седна срещу него и му подаде ръка. Севгун не я пое.

— Не вярвам в добрите ви намерения, генерал. Сега няма да получиш ръката ми, но ако ми докажеш, че си тук като приятел, ще те изпратя, ще ти държа вратата и ако тогава поискаш, ще те прегърна за довиждане.

Алкалай мълча толкова, колкото му трябваше на азиатския бандит да запали пура, да изпие водката си и да доиграе тъпата си роля на „бахчисарайския султан“.

— Слушам те, Алкалай!

— Знаеш ли защо съм в София, Султан?

— Не! Трябва ли да знам?

— Разбира се, че не си длъжен. Иван Фомич, убиха дъщеря ми. Преди два дни изпратих тялото й в Москва. Чувал ли си?

— Да — Севгун кимна. — Кого държиш отговорен за това гадно престъпление, генерал?

— Колебая се, Султан. Едни източници твърдят, че това е отмъщение на Япончик, Монгол и оная част от афганците, които Горбачов нарече „елитно общество «Нева»“…

Мълчаха дълго, после казакът се обади:

— Това са едните източници.

— Другите, Султан, твърдят, че имаш кръвен брат в София, някой си Бъстър Китън…

— Забрави, генерал! Той не е виждал дъщеря ти в живота си. Ако искаш господата Иванков, Серий-Монгол и компания, кажи какво предлагаш… Така е честно и по еврейски, нали?

Морис Алкалай мълча дълго, мъчеше се да потисне и омразата, и отвращението си от този Кубански простак. Когато се справи с вътрешните си проблеми, попита:

— Какво ще ми струват главите на въпросните господа, Иван Фомич?

Ред беше на Севгун да мисли.

— Напускане на България, Морис Албертович. Вдигаш „Нева“, „Криша“ и „Братството на Йехова“… Срещу честна дума, разбира се, и аз ти сервирам Япончик, пакетиран като пекинска патица! Дагаварилис?

Алкалай протегна ръка за втори път. Този път казашкият атаман я пое.

Валериан Изов и Недялка (Нели) Стойкова Петрова опитаха да излетят с ранния полет за Атина.

Граничната служба ги спря учтиво, но категорично.

— Банка „КБ ЖИТ“ е поставена под надзора на Централна банка, господин Изов. Вие сте к списъка на хората, които не могат да напуснат страната до второ нареждане.

— Господин Алкалай, Султана на Краснодар ви безпокои.

— Кажи, Иван Фомич… — сънливо отговори Алкалай. Беше два и десет през нощта и много малко хора знаеха, че е отседнал в специалния хотел на българския Генерален щаб. — Ти не спиш ли, по дяволите?

— Спя, когато мога, Морис Албертович. Под вашия хотел е спряна една джипка „Нива“. Вътре е моята част от нашия договор.

Сутринта полицията откри труповете на Япончик и Монгол. Бездомните кучета се бяха събрали да лижат кръвта, течаща през пролуките на една кола, която — както се изрази едно ченге — можеше да бъде наречена „срам за камерунското автомобилостроене“.