Христо Калчев - Ликвидирайте генерала

Унил и уморен, Мордюк се скиташе по улица „Шишман“, когато Козела излезе сам от „Родерик клуб“. Обилна пот изби под мишниците на хохола. Не е възможно да имам такъв късмет, крещеше вътрешният му глас. Бръкна в джоба си и извади снимките. Няма съмнение, това наистина е Козела! Мордюк прибра снимките, стисна ръкохватката на стечника си и оставяйки почетна дистанция, тръгна след Козела.

Сто метра напред по улицата Козела вече беше усетил опашката. Следеше го едър блондин, може би руснак, и щеше да го следва, докато излязат от тълпата и намери удобен момент да го застреля. Някой от хората на Севгун. Козела носеше голям пакет в лявата си ръка. Беше купил рибарски ботуши, мушами и шапки, беше се отбил да изпие едно кафе в първото заведение, което му се стори тихо и достатъчно безлюдно, за да е в състояние да наблюдава движението на хората около себе си. И ето ти го тоя шибан руснак.

Козела наближи Осмо училище в момента, когато учениците се изсипаха на улицата. Срещу него настъпи шумна млада тълпа, заобиколи го отвсякъде и когато се готвеше да го отмине, Козела взе решението си, обърна се рязко, тръгна срещу руснака и пръсна сърцето му от упор. Огледа се. Никой не му обръщаше внимание. Сви по „Паренсов“ и с бързи крачки се насочи към беемвето на синовете си, паркирано пред Нотариата на булевард „Патриарх Евтимий“.

На другата сутрин, 15 януари, прочете в „Труд“, че в сряда, посред бял ден, е бил застрелян украинският гражданин Семьон Терасович Мордюк, 29-годишен, криминално проявен и въоръжен с автоматичен пистолет „Стечкин“. В коментара авторът добавяше, че по всяка вероятност се касае за разчистване на вътрешни сметки на руско-украинската мафия.

Наближаваше денят на атентата. Беше четвъртък, петнайсти януари, а на седемнайсти през нощта тръгваха на лов за Генерала. Бъстър Китън стана рано, обръсна се, купи всички вестници и ги изчете, пи кафе, слуша музика… и всичко това само да не мисли за Грета. Но мислеше. Денем и нощем съзнанието му — будно или спящо — възпроизвеждаше картини, ровеше се в спомени, правеше налудничави комбинации. Всички свързани с Грета. Обичам ли я?, хиляди пъти си задаваше този въпрос, отбягвайки откровеното самопризнание. Обичаше я, разбира се, беше луд за нея, но заедно с това знаеше, че никога, под никакъв претекст, не може да бъде с нея. Беше твърде горд и честолюбив, за да убива три пъти в седмицата поредните й любовници. Не, никога Грета.

Машинално, без определена цел и посока, Бъстър Китън навлече кожуха си, нахлупи мека черна шапка, сложи очила и излезе.

Козела беше отишъл на среща с бившите ескадронисти и едва ли щеше да се върне до обяд, а той беше гладен и, за разлика от бившия генерал, напълно безпомощен в кухнята. Всичко това беше за оправдание, съзнаваше го отлично, без открито да си го признава, но и без да има сили да спре.

Бъстър Китън тръгна към дома на Грета със съзнателната обреченост, с която престъпникът се връща на местопрестъплението. Крачеше бавно, стараеше се да изглежда като шляещ се безделник. Разминаваше се с минувачи — никой не му обръщаше внимание. Хората „препускаха“ по улиците угрижени, забързани или отпуснати и вяли, но всеки един потънал в своите си грижи. Така беше и по централните улици, където вече не се разминаваше с единици, а с тълпи… Никой не се интересуваше, че наемният убиец Бъстър Китън е сред тях, сред гладните, бедни и отчаяни хора.

Малко по малко нервите му се отпуснаха, видимата безопасност разви в него чувство на безнаказаност, върна се вродената му дързост и той тръгна към дома на Грета с уверената походка на човек, следващ неотменно целта си. От другата страна на улицата, почти срещу входа на кооперацията й, бяха открили кафене в някакъв бивш гараж — малко, но тихо и топло. Бъстър Китън седна, поръча бира и зачака… Какво чакаше, ни Господ, ни той знаеха.

Мина повече от час. Пиеше трета бира, прехвърли дванайсет часа, беше почнал да се самоубеждава, че чакането е безсмислено. Грета или не беше вкъщи, или нямаше намерение да излиза. Плати и когато постави ръка на бравата, по улицата се зададе „Ровър“ с дипломатическа регистрация и спря плавно пред входа. Шофираше рус, млад мъж, поне така изглеждаше през запотените витрини, до него беше Грета. Бившата му годеница се наведе и целуна в устата чужденеца. Това не беше приятелска или благодарствена целувка. Ни най-малко, това беше целувка между любовници.

После Грета слезе от колата и хлътна във входа. Ровърът потегли плавно към центъра и улицата опустя. Бъстър се върна на мястото си, поръча: