Денят го затрупа със събития. Супата, която Джанат Гул изяде на обяд прегори и хранопровода и тънките му черва, превърна черния му дроб в пихтия, задуши го и умря в нечовешки мъки в болницата на „Червеният полумесец“ малко преди шестнадесет часа след обяд. Не беше единственият. Шест талибана бяха хвърлили топа преди него и още девет беряха душа без никакъв шанс за оцеляване.
Козела нито видя кой взе сублимата от стаята, още по-малко кой превзе кухнята на хотел „Тирана“. Ченгетата на Хакел останаха анонимни, но той нямаше нито нужда, нито желание да ги познава. Беше се отървал от Джанат Гул, но въпреки всичко Исламболи му прати три джипа охрана по пътя до границата с Гърция. Чакаше го шеметно бягство по триста и осемдесет километровото трасе до Игуменица в Гърция. След това, ако е рекъл Господ, още хиляда до Атина и… Флора? „Какво да й кажа, когато остана сам с нея? — мислеше трескаво Козела. — Ти си свободна? Тя знае, че е свободна. Аз съм убиец? Нищо ново, щом Гул знаеше, значи знае и тя. Легни с мен. Не, по дяволите, това би било заповед. Еба ли му майката какво да й кажа? Ще мисля когато застанем очи в очи!“
Козела разкъса плика със зъби, разгъна с размах листа и прочете.
„Благодаря! Не се сърди! Разбери ме! Винаги ще мисля за теб! Сбогом!“ Габи.
Козела смачка хартиите на топка и ги хвърли през прозореца. Още една страница от объркания му живот беше затворена безвъзвратно. Какво се криеше зад новата, която се готвеше да разгърне? „Спри да се самозалъгваш, изкуфял идиот! Пред теб няма нищо. Нови бягства и тягостни старини, на какво бъдеще се надяваш, Козел?“ Натисна газта до ламарината и като побеснял се понесе на юг… Ще мисля утре, други ден… някога… Само не днес, на 31 декември, края на първата година от новия век…
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/1080
На лов за Зеления принц (c) Христо Калчев, 2002
(c) Камелия Вълова, редактор, 2001
(c) „Квазар“, предпечатна подготовка, 2002
(c) ИК „Световит“, 2002
18ВМ 954-9761-18-5
Разрешено право на убиване — Б.а.