Христо Калчев - На лов за Зеления принц

— Знам малко подробности — обади се Манов. — Предимно слухове…

— Без значение.

— Опитал се да насили някаква жена. Българка. Говорят, че е отвлечена от София. Тя е извършила ампутация на тестисите. — Посланикът сви рамене. — Не гарантирам, че е станало точно така. Твърдения на диаспората във Вльора.

Козела беше чул достатъчно, без да задава въпроси. Запали цигара, доби необходимата сериозност.

— Момичето се казва Габриела Развигорова. Баща й, наричахме го Сирака, беше един от най-способните генерали в МВР. Мирчев я отвлече с помощта на Бериша… Хора от неговия отбор. Останалото е вярно, Петре. Габриела е в София. От Вльора се е добрала до Корфу и от там — с помощта на военното ни аташе в Атина до София.

Манов кимаше разбиращо през цялото време.

— Габриела? Точно така, това име споменаваха.

— Кой?

— Българи, живущи във Вльора. Мога да разбера по телефона?

— Ако обичаш. Интересуват ме адреси, имена и всичко, което се знае за Боян Мирчев.

След десетина минути посланикът му продиктува необходимото.

— Как ще върнеш Мирчев в България? Пази се от Бериша. Той царува на юг.

— Да го връщам? — Козела се наведе над масата. — Излишно разточителство. Манов разбра всичко.

— Истински срам бера заради Наумов, полковник. Можеш ли да се погрижиш за него?

— Личен подарък?

Посланикът се усмихна за пръв път.

— Не личен, полковник, на България, макар че ще го приветствам и ще го ползвам.

— Ще видя какво мога да направя — неопределено каза Козела.

Петър Манов поиска сметката.

— Къде да те търся, господин полковник?

— Настаних се в хотел „Албания“, но ще сляза на юг. Аз ще те търся.

Манов се колеба дълго, преди да отвори уста.

— Знаеш ли кой е собственикът на хотела?

— Представа нямам.

— Ислямски Джихат… Египетският му клон „Мюсюлманското братство“. Формалният собственик е Хауки Исламболи.

Козела се разсмя искрено, макар че би предпочел да не се поддава на изненадата.

— Чух, че и този хотел е арабска собственост?

— Ал Кайда — кимна Манов, до като ставаше. — Управлява го Джанат Гул, един от най-близките убийци на Осама.

Когато се върна на бара и застана срещу Флора, в ресторанта не беше останал нито един гост, а беше едва три и половина следобед.

— Поръчахте храна за едно село, но не хапнахте нищо!

— Пих. Рядко ям и пия едновременно. Гладна ли сте?

Флора поклати глава.

— До шест съм на работа.

— Гладна?

— Ям в кухнята… понякога.

— В хотела ли спите?

— Под наем… наблизо.

— Тогава ще сменим обяда с вечеря. Приемате ли?

— Шефът се връща тази нощ.

— Зависите ли от него?

— Да. Не съм негова любовница, ако добре разбрах въпроса?

— Значи след работно време сте свободна?

Флора се усмихна неискрено, дори фалшиво.

— Ние сме в Албания, господин Милетич.

— Ако бяхме в Италия?

— За първи път ли сте в мюсюлманска страна?

— Не. Искам водка.

Флора изпълни сама поръчката. Мълчеше, но Козела чувстваше, че има какво да каже и че се подготвя вътрешно за някаква изповед. Най-вероятно щеше да лъже. Беше й обещал още петстотин долара, а в тази повсеместна беднотия трябваше да е луда да ги изпусне.

— Шефът ме смята за своя собственост. Щях да се омъжа за един негов… приятел.

— Щяхте? Флора кимна.

— Умря… Убиха го. В Афганистан.

— Американците?

— Моджахидините. Той беше талибан.

— Афганистанец?

— Таджик от Иран. Войник на Аллаха.

Козела реши да не пита повече. Прекомерният интерес към ислямските дела беше нездравословен в момента. Всъщност беше смъртно опасен навсякъде по света.

— Последен въпрос, Флора. Обичахте ли го?

— Не — каза тя и лицето й замръзна.

В бара влезе Джанат Гул и свитата му. Бяха повече от трийсет души. Араби, перси, негри, чеченци… Господи, колко боклук имаше по тоя шибан свят! Козела допи водката, разсеяно мина през талибаните и излезе.

Небето посивяваше, но слънцето все още не се беше показало над Шар планина, когато Козела паркира на пристанището във Вльора. Градът беше или строен от италианци, или имитация на Ривиерата, но той не беше турист, беше виждал и по красиви места и нямаше намерение да отваря инфантилно око за пейзажа. Беше дошъл „да отбие номера“ и да се разкара по най-бързия начин. В шест часа, по стар комунистически терк, полицаите получаваха инструкции в управленията и за тридесет минути Албания беше в ръцете на съдбата. Това беше благословено време за наркотърговците, но тази сутрин ролята на съдбата щеше да играе той.