Христо Калчев - На лов за Зеления принц

В 12 часа Козела влезе в бара на хотел „Тирана“. Твърдеше се, че мюсюлманите не пият алкохол, но нито българските турци, нито албанците спазваха корана. Барът беше пълен. Козела си намери стол, попита бармана дали говори английски, не получи отговор, но след няколко минути срещу него застана Флора. Когато установиха, че езиковата бариера не ги препъва, Козела попита:

— Познавате ли българският посланик, госпожо?

— Лично не… госпожица.

— Но знаете как изглежда, напи? Жената кимна утвърдително.

— Бих ви помолил да ми го покажете, щом влезе в бара. След два часа.

Погледна го подозрително, не отговори, но и не си отиде.

Козела отброи пет банкноти по сто долара и ги подаде, Флора ги взе непринудено, нави ги на руло и пъхна в ръкава на полото си.

— Ще ви покажа посола, господине.

— Услугата струва значително по малко от петстотин долара, Флора замръзна.

— Как очаквате да ги изработя?

— Лесно, госпожице. Достатъчно е да ми превеждате при нужда. Ще остана в града няколко дни. Преди да си тръгна ще получите още толкова. Приемате ли?

— Да.

— Как се казвате?

— Флора Марин.

— Албанка ли сте?

— Молдованка от Румъния. Козела беше искрено изненадан.

— Молдованка?

— Дълга история… Ако искате, ще ви я разкажа.

— След срещата ми с посланика Каня ви на обяд. Кажете на бармана, че искам водка „Смирноф“ и газирана вода.

Флора изпълни молбата-заповед, без да помръдне от мястото си. , — Позволявате ли още един въпрос, господине?

— Моля.

— Американец ли сте?

— Българин, роден в Америка. Джон Милетич — подаде й ръка, задържа я. — Да ви предложа напитка?

— На работа съм.

— Барманът ли е боса тук? Флора се усмихна.

— Не, за съжаление… Барманът е добро момче. Козела пусна ръката й.

— Което значи, че шефът не е?…

— Да. В момента отсъства. Арабин. Хотелът е негов.

Тревожен сигнал, но сега не беше времето да задава въпроси.

— Благодаря, Флора. Вършете си работата. Искам да сте срещу мен в два без пет.

В 13 часа радио телевизия „Тирана“ излъчи централните си новини. По траурния тон можеше да се съди, че талибаните окончателно са загубили войната, но от картината, че Осама Бин Ладен е в неизвестност. Ловният сезон не беше приключил.

Негово превъзходителство посланикът на България бе млад, дебел плешивец, с диоптри като лупи, пред които кафявите му очи изглеждаха и опулени, и плахи. Ръката му потна, костюмът изряден, — само че върху това недодялано тяло бе все едно какво ще надене.

— Иванов — представи се Козела.

— Петров — каза той.

— Знам ви името.

Козела му посочи стол и седна.

— Вие Иванов ли сте?

— Не.

Посолът премигна.

— Служите на България. Да?

— Да.

— Тук аз съм България.

Козела се усмихна любезно.

— Но не сте Петров. Да?

Посланикът видимо не харесваше маниера на Козела.

— Петър Манов… Имате ли чин?

— Полковник. ВКР. Иван Милетиев — извади паспорта и го хвърли пред него. — Гладен съм, господин Манов. Ще обядваш ли с мен?

— Да. Имате ли нещо против да избера менюто? — върна паспорта му. — За сметка на родината.

— Не — кротко каза Козела. — всички съществуваме за сметка на родината. Аз ще пия водка.

— И аз, аперитив… Имат добри вина. И местни, и италиански. Ще ми се доверите ли?

— Разбира се — Козела се облегна в стола, запали цигара, разкопча сакото, така че Манов да види ръкохватката на магнума.

Докато си пиеха водката, посланикът отрупа масата с лакомства. Все още не засягаха същината на срещата и водеха ленив, неангажиран разговор. Манов яде и лакомо, и с апетит, Козела не се докосна до рибата, макар че ухаеше подкупващо.

— Как прекарахте оръжието? — попита Манов, след като обърса мазната си уста със салфетката.

— Получих го тук… след границата. Посланикът мислеше трескаво.

— Стефан Наумов излага страната, полковник. Целият дипломатически корпус знае, че търгува с дрога. Сали Бериша го прие във фамилията си. Албанските кланове имитират Коза Ностра.

Козела знаеше всичко, свързано с бившия дипломат. Легендата „полковник от ВКР“ го правеше убедителен в очите на Манов, но въпросът, който му зададе, го накара да онемее.

— Кой скопи Боян Мирчев?

Посланикът го погледна с уважение.

— Не знаех, че този факт е известен в София.

— Мирчев беше член на нашия тим, господин Манов.

— Наричай ме Петър, Иване. Навит ли си?

Козела продължи да се усмихва подкупващо.

— Разбира се — подпряха лакти на бара. Флора рееше поглед в изпразващия се ресторант. Беше красива по натрапчивия, преселен цигански маниер на юга, но плаха, дори уплашена.