Христо Калчев - На лов за Зеления принц

— В ателиетата на КГБ. Исламболи се усмихна весело.

— Можех и сам да се досетя… В последните няколко дни в Тирана загинаха двама ваши сънародници. Чухте ли?

— Да.

— Кой е свършил мократа работа? Вие?

Козела кимна.

— Изпълних присъди. Служебно задължение.

— Знаете ли кой ви търси?

— Сали Бериша.

— Анонимен килър.

— Сигурен ли сте?

— Не. Джанат Гул може да го насъска.

— Защо не го е направил?

— Той е талибан. Не му пука кой избива християни в Тирана.

Исламболи извика сервитьора Не разбра какво му каза, но ако съдеше по чашите почерпи го водка и взе уиски за себе си.

— Гул знае ли кой сте?

— Има моя снимка. Предупредиха ме в София. Не вярвах, оказа се истина.

Козела му подаде бележката. И за арабинът не беше кой знае какъв проблем да я разчете.

— Какво значи Ф.?

— Флора.

— Име на иШа

— Причината да съм в Тирана.

— И е в ръцете на Джанат?

— Да. Формално работи в бара.

— Искате от мен тази жена?!

— Да, 51 г.

Исламболи отпи глътка уиски, Козела направи същото. Мълчаха.

— Какво ви кара да мислите, че ще ви помогна? Защо да ви направя толкова рискована услуга?

— Вие сте бизнесмен. Аз ви преча да си вършите работата. Ако се споразумеем ще премина във вашия отбор.

— Не ви разбирам?

— Напротив, добре ме разбирате. По диагонала на моята страна минават шестотин километра от „Пътя на коприната“. Аз държа ключа. Споразумеем ли се, вратата е отключена за вас.

Исламболи мисли дълго. Отпиваше, проведе два телефонни разговора, но не той ги беше предизвикал.

— Очаквате ли да ви повярвам, господин Милетиев?

— Не безрезервно разбира се. Доверието е изпит. И как ще го издържите?

— Искате ли свободен достъп до пътя?

— Ако го получа, знаете ли какво ще транспортирам?

— Да.

— И приемате?

Козела кимна.

— Как виждате подробностите? Имате ли реален план?

— Вие изтръгвате Флора от ноктите на Джанат Гул, аз освобождавам пътя. Стоката пристига в Тирана, аз взимам жената и изчезвам… Вие ще знаете къде съм.

— Как ще осигурите моите хора?

— По телефона. Трябва да бързаме, сър. Всеки ден е фатален.

Исламболи се усмихна разбиращо.

— Прочетох бележката. Знаете ли кой е гост на Джанат?

— Да. Моля ви, 31Г. Нека си стиснем ръцете и да действаме.

— Имаш ли нужда от пари, Коста? — Крещяща, Козел… Харча твоите… Свършват.

— Двадесет хиляди долара, ако имаш глава на раменете. Как си?

— Влизам в ада! Казвай.

— Имам условия, Пор. Нито дума на Габриела.

— Вярваш ли ми?

— Не, но си беден и алчен. Това стига ли? Дарделев мълчаливо глътна обидата.

— Какво трябва да направя, партньор?

Козела едва се въздържа да не му тегли майната.

— Запиши един телефон. — продиктува му необходимото. — Обади се веднага. Ще получиш аванс и заповеди. Останалото е в твои ръце, Пор. Действай! Ще те командвам дистанционно.

През нощта се обади Флора.

— Бягай, Джон. Твоите момчета ме освободиха. Бягай веднага. Джанет те осъди на смърт.

— Къде си, Флора?

— Пътувам по морето… с кораб… Не знам къде! Бягай!

Козела обаче знаеше. Знаеше, и че няма да бяга. Не той и не от този ебалник, талибана.

Няма престъпление, което не влачи на буксир всички останали. Сумарната на порока е константна. Ако си убиец и наркоман, не е задължително да си педераст и комарджия. „Да се еба в главата спиртосана!“ — сам себе си напсува Козела. — Отегчен от чакане, безделие и пиянство. — „Аз не пия, аз се наливам!“ — мислеше той взрян пред визьора във входа на хотел „Тирана“.

Трети ден чакаше Исламболи, реакцията на Джанат Гул и позив от Пора. Беше сменил стаята, заредил „Шаер“-а и с магнум в едната и визьора в другата ръка седеше на пусия. Все някой щеше да дойде… Кой? Беше време да изчезва, а все още не беше използвал тридесетте литра сублимат, с които беше заредил банята.

На четвъртата сутрин го събуди Хакел.

— Знаеш ли къде е Осама, Джон?

— На, майка ти у путката!

— Освен там, къде другаде би могъл да бъде? — хладнокръвно продължи той.

— Най-малко ми е до Осама в момента. Чудя се как да си опазя гъза, Хакел. Не можеш да ми помогнеш, поне не ми пречи.

Хакел повиши глас.

— Пропускаш втори шанс, Козел. Министър Бонев е жив… Ще прозреш ли една проста истина. Полагам неимоверни усилия да те опазя жив. Искаш ли да ти го докажа по телефона?

— Целият съм в слух, ченге. Казвай и да свършваме.

— Ти си в стая 107, в хотел „Албания“. Хакел си въобразяваше, че ще го втрещи, но всъщност разпусна примката около врата му.