Христо Калчев - Вълчи капан I

— Не се сещам за нищо честно на този свят — изпрати я джентълменски до таксито Козела.

Ченгенцето, което загина мърцина в тоалетната на смрадливата кръчма край Девин не беше пратено от Флора. То беше жертва на манията за внедряване в бандитски групи. Прекият му началник изискваше от него подробен доклад за всички съмнителни фигури, които се появяваха в района на Девин без точно определена цел. Хвърляше стръвта и очакваше да се окачи някоя дребна риба. Дори в най-смелите си мечти не можеше да си представи, че акула като Козела ще доплава до тези ширини. Всъщност, той така и нищо не разбра. Ченгенцето му докладва за забележителния старец с козята брада, който му бе направил впечатление с умението си да говори на всички библейски езици. Въпреки че не беше от най-контактните, помагаше на бармана да се оправи както с пияните немци и тъпите англичани, така и с изключително нетактичните шведи и непочтително ебливите им булки. Старчето запазваше удивително хладнокръвие дори при най-сложни ситуации. Видимо разполагаше с много пари, беше наел апартамент на последния етаж, но се задоволяваше с малко и не досаждаше с капризи, характерни за баровците. В курса по поведенчески науки в Симеоново, не бяха учили за подобен българин. Тъпите психолози втълпяваха в главите на курсистите набор дърти митологеми: българите са етнически толерантни, българите са трудолюбиви, българите са гостоприемни, българите са изключително добронамерени и завистта им е чужда по природа.

Ченгенцето беше достатъчно умно, за да установи още след първите си реални докосвания до живота, че българинът е точно обратното на тези митологеми. Затова старецът му се стори необичаен и без съмнение предизвика у него някакъв вид неосъзнато възхищение. То беше изписано на лицето му, когато патолозите го сложиха на дисекционната маса. Момчето най-малко очакваше да бъде застреляно от възпитания възрастен господин, а Козела на свой ред изобщо не искаше да го убива. Искаше го бизнеса.

Младен Михалев-Маджо се чувстваше като кур в хладка вода в битието си на сервитьор край Охридското езеро. Не ставаше за нищо. Боеше се да се появява в пиковите часове, защото през района преминаваха много българи. Скатаваше се, както го беше правел преди много години в казармата. Понякога му идваше да скъса главата на собственика до кръста или да купи целия му ресторант, заедно с принадлежните складове и да го хвърли от високо в езерото. Все пак не някой друг, а той бе собственик на Първа инвестиционна банка. Той контролираше движението на парите на половината от Балканите и само преди година като нищо можеше да сложи в джоба си цяла Македония. Маджо минаваше за гърмян заек. Все още сънуваше пищенето на куршумите пред входа на хотел „Севастопол“, пък и никога не можеше да забрави гранатомета, с който смятаха да го взривят. Дори най-приближените му хора не подозираха колко много ненавижда бившите си съдружници и приятели. И в най-добрите години на СИК той вече беше подготвил примка за всеки един от тях. Те му бяха нужни единствено като войници. Мястото им беше на бойното поле.

Маджо обаче нямаше как да предвиди, че ще дойде време да сключва сделки с властта и да предаде тези, които броеше за най-нищожни от всичките си противници — братята Маргини.

Напоследък Сретен Йосич спеше зле и цветовете в сънищата му потъмняваха. На колана му вече висяха скалповете на Поли Пантев, Дебелия Миле, лъжливото прокурорче Николай Колев и бившата барета Владимир Димов. Най-важният от тях липсваше. Бойко Борисов успя да се измъкне невредим от политическия капан, който му заложиха неколцина евтини политици от царската партия. Нещо повече, дори спечели мажоритарни избори и продължи да издухва като есенна шума потенциалните кандидати за всякакви постове в държавата. От гледна точка на бизнеса Сретен имаше много по-голям интерес да се сприятели с него. Той в никакъв случай не разглеждаше своето присъствие в холандския затвор и бъдещото си екстрадиране като някаква драма. Освобождаването му нямаше да струва повече от 300 хиляди евро. Нито разпадащата се Сърбия, нито нищожната Македония имаха дори най-малък шанс да пробият в Европейския съюз в близките 25 години. Перспективата беше единствено България, а Бойко Борисов нямаше алтернатива за премиерското място. Откъдето и да го погледнеш — златна кокошка. Като фатален недостатък на бившето пожарникарче се очертаваше необявената цена на борсата за политици.