Христо Калчев - Вълчи капан I

— Наборе, ти си българин! Какво ми се правиш на македонец?

— Македонец съм, дете! — настояваше лодкарят.

Вече навътре в езерото, лодкарят изненадващо запя „Велик е нашият войник“ на чист български. Призна, че е служил в българската армия и за капак добави, че цялата му рода живее в Плевен.

— Ясен си ми от самото начало! — потупа го свойски по гърба Козела. — Защо се опъваше?

— Ще ми вземат лиценза за лодката, дете! — разсмя се лодкарят. — Аз от нея живея с…

Това му спаси живота. Лодкарят не подозираше, че откарва към албанската част на Охридското езеро двама дълбоко засекретени информатори и техният водещ офицер, станал по-късно един от най-известните престъпници на Балканите.

Когато лодката беше завързана за почти незабележим дървен пристан, Козела покани гостите си да се качат в малък ресторант, кацнал върху гранитна скала.

— Къде да ви чакам? — наивно попита лодкарят.

— Заминавай! — нареди му Козела. — Това е най-големият подарък, който си получил в живота си.

После се насочи към масата, която беше подготвена. Настани двамата тарикати един срещу друг, за да може да ги наблюдава и чак тогава представи същинския домакин, посочвайки келнера.

— Сигурно познавате Маджо? Поръчвайте без притеснение!

Младен Михалев-Маджо отглеждаше главата си по две основни причини. Първата изглеждаше незначителна, но той я намираше за изключително важна — държеше любимата си шапка на нея. С втората се занимаваше цял отдел на полицията. Полковник Ботьо Ботев бившият шеф на „Престъпления към личността“ и още пет топполицаи придадени му по разпореждане знаеха, че в същата тази глава Маджо разработва денонощно комбинации, с които държи в шах както организираната престъпност, така и потока от пари по линията на Европейския съюз. Ставаше дума за приблизително 20 милиарда евро. Освен това Маджо бе сключил сделка с правителството. Предаде им, без да му мигне окото дискета с компрометиращи материали, които гарантираха на братята Маргини доживотен затвор. Към дискетата добави двама живи свидетели. Единият до такава степен обожаваше дрогата, че дори без да го питат издаде майчиното си мляко. Другият беше силно пристрастен към мъжете естет и пееше денонощно като канарче в клетка, с надеждата да се завърне по-скоро в естествената си среда. Двамата се изхранваха с поръчкови убийства. Маргините допуснаха груба грешка, когато ги пожалиха след поредното им изпълнение и това тутакси превърна „певците“ в най-големия коз на Министерството на правосъдието.

А за Европейския съюз България вече се бореше срещу престъпността ефективно. С имена и факти.

Някъде между първата и втората петолъчка на пагона генерал-лейтенант Бойко Борисов се досети, че политиката е много по-голям бизнес от този на бандюгите. Пак се играеше на стражари и апаши, но вместо да те гонят, преследващият си ти. Справедливостта, ако съществуваше, присъстваше като най-силен коз в картите. Нямаше нужда да доказваш правотата си. „Просто цакаш от името на обществото. Разчистваш си сметките, когато и както ти е удобно. И с когото намериш за нужно.“ — мислеше си Бойко Борисов.

Борисов отиваше там, откъдето Козела се връщаше. Обединяваше ги единствено смъртната присъда. Единият беше поръчан от Сретен Йосич, а другият от бившата си жена Флора. И за двамата беше платил Маджо.

Козела заведе агентите си при Маджо по две причини. Първо, все някой трябваше да знае къде се намира този тиквеник. И второ трябваше да бъде опазен. Сретен Йосич и Младен Михалев-Маджо бяха от хората, на които им е малко да ги убиеш по един път. В лошите си дни Козела разстрелваше, бесеше и ги давеше поне три пъти на час. Единствената причина да живеят беше ноу-хауто, казано на чист български — притежаваното от тях знание за движението на огромни потоци пари. Те не го записваха никъде, нито пък го споделяха с когото и да било. Козела по никакъв начин не искаше да се повтаря историята с Андрей Луканов и Огнян Дойнов. Не защото оставиха семействата си да гладуват, а защото напуснаха белия свят почти едновременно. Всеки поотделно с част от сметката за външния дълг на България.

Козела държеше на склад много спомени. В един от тях разхождаше Флора и все още малкия Осип по улиците на Виена. Бяха наели къща в деветнайсети бецирг Гринциг — най-хубавия квартал на града. До тях имаше клон на никому неизвестна банка.

— Тук стои външния дълг на България — посочи на Флора невзрачната сграда. — Сметка, открита на името на Пижо и Пенда.