Христо Калчев - Вълчи капан I

В малкото случаи, когато беше пътувал с влак, демонстративно загърбваше природните картинки. Колкото и да бе красиво полето и всичко принадлежащо към него, то си оставаше разстояние между два града. Когато все още имаше приятели и можеше да говори с тях, се подиграваше на природните красоти при всеки удобен случай. „Езерца, язовирчета и извисяващите се до тях върхове, ми приличат на прани гащи върху простора!“ — обичаше да повтаря Козела.

Девин обаче беше нещо друго. Душата му се разтваряше като аспирин в чаша вода и по неизвестни причини, хората му изглеждаха по-добри, а животът възможен. И все пак съществуваше Сретен Йосич, който току-що бе екстрадиран от Холандия в Белград. Същият, разстрелял като куче Поли Пантев на остров Аруба и наредил най-голямата касапница в България — екзекуцията на дебелия Миле.

Следващият без съмнение щеше да бъде Бойко Борисов.

Когато противопостави Сретен Йосич на Бойко Борисов, Козела имаше намерение да изземе целият трафик на наркотици в България. От гледна точка на онзи далечен ден, беше постъпил по най-добрия възможен начин, за да остане в играта след влизането на България в Европейския съюз. Трябваше да бъде финансово здрав. Преди няколко дни обаче, дяволчето в главата му го накара да си преброи авоарите. И Козела с изненада установи, че е безумно богат. Само кеш — парите му в австрийските банки надвишаваха сто милиона евро. Акциите, разхвърляни предвидливо в малко на брой, но изключително печеливши бизнес операции носеха също около сто милиона лева годишно. Освен това неколцина приближени адвокати държаха нотариални актове за апетитни имоти в най-престижните кътчета на света.

„Къде съм тръгнал, да му еба майката? — запали цигара и внезапно се сети, че не е пил почти денонощие. — Ангел ли ще ставам, или крилца ще ми растат?“ Нямаше как да забрави офицерските си години, когато му се случваше да търси стотинки за хляб, нито пък бандитските, през които грабеше до насита. Но сто милиона евро наистина бяха много пари. Щяха ли да му стигнат да си откупи живота, беше съвсем друг въпрос?

Пътят на Бойко Борисов към генералските пагони и настоящото кметство, вървеше диаметрално противоположно на този, по който бе крачил Козела. Макар и значително по-млад, Борисов тръгна директно от големите пари. Само той си знаеше колко прегрешения стоят зад тях. Не искаше да си спомня за първия милион.

Офицерът от милицията Иван Милетиев започна кариерата си като девственица на пазар за робини. Продаваше се изпълнен със самосъжаление. Обожаваше майка си и почиташе баща си. Ожени се влюбен като овца и му се родиха двама сина. После започнаха шамарите на съдбата, които до един момент стоически понасяше, дори смяташе за неизбежни. С Бойко Борисов се разминаха на житейско кръстовище без светофар. Единият мислеше, че не си заслужава да си погубиш живота заради куп идиоти и пари, които не можеш да докажеш, а другият смяташе за най-глупавото нещо да служиш на закон, зад който не стои никаква кауза.

Видяха се, не се познаха, но се запомниха.

Нахалството на Сретен Йосич забавляваше Козела. Намерението да плати половината от външния дълг на България искрено го развесели, но крилатата му фраза, произнесена пред куп оглупелите полицаи, подсказа, че си има работа не с обикновен бандит, а с гений: „Ако убиеш петима си престъпник. Ако убиеш десет си мафиот, ако убиеш двайсет и пет — вече си институция…“ — беше им изтърсил Сретен.

„Да еба мама му, това прилича повече на моя мисъл!“ — захвърли цигарата във водата Козела и за пореден път се направи, че не вижда младото момче, което внимателно го следеше от съседния балкон.

После слезе до близката кръчма, поръча си водка и влезе в тоалетната. Младежът се появи след две минути. Козела го застреля в главата. Пребърка му джобовете и намери точно каквото търсеше. Горкото момче беше изпратено от някой тъп чиновник, за да проследи пътеките му. Чинът му беше сержант, но сигурно щяха да го погребат като офицер.

„Време е да се пенсионирам! — помисли си Козела. — Не ми прилича да се бия с деца!“

Козела дочака полицаите в обкръжението на местните зяпачи. Съвсем чинно даде показания. Влязъл в тоалетната и намерил момчето простреляно в главата. После съобщил на кръчмаря. Беше му омръзнало да бяга. Имаше други планове за себе си.

Като начало той се обади на двама отдавна приспани агенти в Белград и Скопие. Направи им резервации в малък хотел край Охридското езеро и още на другия ден ги откара с лодка в албанската част. Лодкарят беше забележителен симпатяга. Още на брега Козела започна да се бъзика с него. Потупваше го по гърба и му казваше: