Христо Калчев - Студен огън

— Говориш ли английски, Зайо?

— Да.

— Трябва да забравиш всичко, което чуеш тук!

Каза го усмихнат, взе бутилката и със сръчността на барман подготви питиетата.

Летим и единственото, което знам, е, че летим над Сахара. Два часа по-късно кацаме. Около самолета се скупчват араби. Божидар Стоев застава пред тях, вдига ръка и въдворява тишина. Арабите млъкват, но от такава тишина болят ушите. Суховат старец се отделя от тълпата. Пилотите го издигат с въжената стълба. През дължината на салона виждам Божидар Стоев…

Тръгваме. Как ще излетим от тези пясъци? След стотина метра спираме. Стоев и пилотите мъкнат пияните араби и през вратата ги изхвърлят направо на пясъка. Споглеждат се, напушва ги смях… Събираме се в кабината. Пилотира Иван Хулигана, млад мъж, един от асовете на авиацията. Доскоро е бил военен пилот. Личи му. Мълчим нервно, командирът стартира, машината реве, хиляди тонове пясък хвърчат под колелата. Зад нас е пясъчна буря. Излитаме. Самолетът набира височина…

— Браво, Хулиган! — Божидар Стоев го потупва по рамото и се обръща към мен. — Зайо, донеси ми още една бутилка… и много лед!

Стоев е свалил обувките и е вдигнал на седалката снежнобелите си чорапи.

— Пий с мен! — казва той.

Сядам.

— Как се казваш?

Казвам му.

— Омъжена ли си?

— Да.

— Знаеш ли, че си красива? Не, това не е думата! Ти си изкушение… Ако ти се случи и друг път да летиш с мен, слагай сутиен! Аз съм старомоден.

Усмихвам се, и Божидар се усмихва.

— Добра работа свършихме. Бих казал, че сме свършили чудесна работа. Този полет ще ти донесе подаръци. Ето, подава ми златна запалка, Стоев знае да цени сътрудниците си, особено мълчаливите.

Взимам запалката, мълча, въртя я в ръце.

— Прибери я! — Налива уиски, слага много лед, прави го upon stones (върху камъни — англ.). Пием мълчаливо. Ще летим девет часа? Страшно много време!

— Знаеш ли, Зайче, я иди кажи на Хулигана, че ще спя. Да не ме безпокоят! А ти ела, искам да ти кажа нещо!

Отивам, връщам се. Божидар не е мръднал. Заварвам го така, както го оставих.

— Ела! — Отивам. — Седни! — Сядам.

Божидар разкопчава блузата ми, сваля я… маха полата, чорапите, обувките…

— Свали всичко! — казва той. — И часовника, и медальона, и пръстена!

Подчинявам се. Божидар ме полага по гръб, съблича се, затиска ме с тялото си, люби ме с гняв, като отмъщение… Изтичам, нямам грам стомашни сокове.

Божидар ми подава чаша. Пием сами в самолет за сто души. Летим над Средиземно море. Всеки момент от хоризонта ще изплува Кипър.

Вървя по цюрихската „Банхофщрасе“. Господи, каква улица? Купих часовник на Иван с метална гривна. Красива вещ. Пия кафе в „Йелмоли“. След два часа излитаме за София. Довечера е Бъдни вечер. Ще се опитам да открия Иван.

Добре, че съществува бар „Славия“. Намерих го там, където го оставих. Все още съм в униформа. Положих часовника пред него. Закопча го на ръката си, огледа я, целуна ме по бузата и това е всичко. Колко обичам този човек и колко чужди сме един на друг! Нима не можем да имаме един нормален и спокоен брак?

Коледа. Канена съм на обяд у младото семейство Райна и Златко Соколови. Нося шампанско. Масата е подредена като за прием, липсват само златни прибори, но затова пък сребърни има в изобилие. Мама изглежда спокойна и горда в новата си роля на съпруга. Вуйчо Алек е изпратил честитка, но чек не.

Сядаме около масата, Златко налива сливова ракия, отпива, примлясква и казва уж между другото, но всъщност обмислено:

— Как ви подейства контактът със Западна Европа? — Все още сме на „ви“ и едва ли ще сменим формата.

— Обичам да пътувам — отговарям двусмислено и не особено охотно.

— Някога следвах във Фрибур… едва ли знаете този град? Той е между Берн и Лозана. Навремето там беше един от най-добрите юридически факултети на Европа… а и в света. Тогава пътувах много… Хареса ли ви Цюрих?

— Предпочитам Лондон.

Д-р Соколов прави кисела гримаса, мълчи известно време, но не издържа и продължава:

— Англичаните обаче предпочитат Цюрих, а най-вече Люцерн или Интерлакен. Ако случаят ви срещне с истински англичанин, попитайте го! — Д-р Соколов отново мълчи, но чувствам, че мисли трескаво. — Впрочем как ви допуснаха до такава работа? Все пак вие сте дъщеря на баща си!

— Моят съпруг гарантира за мен!

Отново мълчание.

— Не знам дали е удобно да попитам, но всъщност къде е вашият съпруг? И с какво се занимава… ако не е тайна, разбира се!

Мама казва „Драскач“, аз: „Писател“, и двата отговора се сливат. Въпреки иронията на жена си, Златко Соколов все по-трудно крие лошото си настроение.