Христо Калчев - Студен огън

По обяд на тридесет и първи декември влязох в кафенето на писателите. Бях останал без пукнат лев. Търсех заем, за да изкарам празниците и да направя подарък на Лия. На една от масите видях бялата глава на Богдан Латин. Взех сто лева от управителя на заведението, кафе на ръка и седнах между „ветераните на словото“. Не исках да пия и отказах да взема аперитив с тях. Заслушах се, припомняха си навечерията на Нови години през войната. Бяха нахакани, интересни старци, започнали живота си под напора на идеи и младежка енергия, прекарали унизителния период на „наведените глави“, така наричаха годините на култа, за да стигнат до старостта умъдрели, загубили илюзиите си „по пътя“, но именно заради това научени да разбират живота, да приемат нюансите му и да не съдят прибързано.

— Къде ще пиеш довечера? — попита Латин, докато чакахме такси на площад „Славейков“.

— У Лия.

— Ще имате ли гости?

— Не.

Спряхме кола, Латин отвори вратата, облегна се на стъклото:

— Ако направиш грешката да изясняваш отношения, да упрекваш, да изявяваш претенции… бога ми, това ще бъде последната вечер в живота ви.

Тръгнах по магазините. Лия имаше повече пари от мен и възможност да пазарува по всички световни столици.

Какво можех да й подаря аз? При мисълта за подаръка, който онзи тип с „опасната мутра“ е поднесъл, чувствах жалките си усилия и изпадах във все по-лошо настроение. Накрая влязох в цветарницата на „Кристал“, купих сто и един червени карамфила и ги занесох вкъщи. Майка ми я нямаше. Накиснах цветята в леген… Беше три часът. Навих часовника за осем, легнах, почетох и заспах. Точно в осем прегракналият глас на будилника прекъсна налудничавите ми сънища. Бях преспал, трудно се ориентирах. Пипнешком влязох в хола, запалих лампата и мигновено се разсъних. На масата имаше писмо и някаква кутийка, облечена в черно кадифе:

„Тази гривна е моят сватбен подарък от баща ти. По право тя се пада на твоята жена. На мен златото не ми донесе щастие, моето щастие си ти, моят син. Занеси й тази гривна, съберете се, родете деца, отгледайте ги… Заминавам да живея в Петрич при леля Зоя. Майка ти.“

Мина много време, вече не ми струва усилия да призная, но над това писмо аз ревах на глас, сълзите ме давеха като порой, спазмите едва-едва позволяваха на оскъдния въздух да прониква в гърдите. Сълзите ме „отпушиха“, отровата и нервите, трупани през годините, изтекоха през очите. Почувствах се олекнал, като че ли пречистен… Какво ли изпитва вярващият след изповед и причастие?

Лия ме посрещна в черна рокля, семпла и красива. Пое цветята, донесе вази, разпредели ги, наля им вода и къщата се превърна в градина. Пред телевизора беше поставила малка маса, отрупана с лакомства и напитки, от кухнята долиташе миризма на печено. Седна на коленете ми, прегърна ме:

— Искам да прекараме весело. Ще ядем, ще пием, ще спим и пак отново… Имам полет на трети следобед. Дотогава няма да те пусна! Трябваше да те предупредя… четка за зъби, бръсначка… Нищо, ще се намери нещо, останало от баща ми…

— Налей ми една водка!

— Купих „Смирноф“! — Лия скочи и домъкна бутилката. — Ако ти хареса, ще ти нося редовно.

— Знаеш, че не пия вкъщи.

— Трябва да прекратиш с кръчмите! Самоубиваш се! Искам да те видя със загар на лицето както тогава, в Боровец!

Лия наля „Смирноф“, допълни чашата с тоник и ми я поднесе. Отпих. Никога не съм обичал пиенето заради самото пиене. Алкохолът не ми е вкусен, най-малко водката, която не е нищо, освен разреден спирт. Обичам състоянието на началното опиянение, тогава, когато нервните възли се разхлабват, когато в организма нахлува безотговорността. „Смирноф“ не беше с нищо по-лоша или по-добра от която и да е друга водка, но аз вдигнах учудени очи. „Господи, какъв еликсир?“ — и лицето на Лия разцъфна благодарно. Скочи, наля си уиски, застана срещу мен.

— Трябва ли да ти казвам, че ме е срам от онази вечер… във вашия клуб?

— Не.

— Мога да си представя как си се срамувал заради мен?

— Не съм се срамувал!

Лия допря чашата си до моята.

— Ако ми кажеш коя е жената, ще отида да й се извиня!

— Колежка… Нищо сериозно. — Не можех да допусна Лия да мисли, че държа на тази жена. — Не се извинявай никому.

— Това исках да чуя… Наистина ли мислиш, че бих се извинила?

— Не.

— Що за нахалство е моето? Аз, която съм… която не съм вярна жена… а си позволявам лукса да ревнувам? Виждал ли си такова нещо? Ти, разбира се, си правил любов с нея?