Христо Калчев - Студен огън

— Разбира се, той е комунист?

Мълча, мълчим всички. Срещам очите на мама.

— Ще отговориш ли?

— Очаквах, че ти ще го направиш!

— Отде да знам какъв е! — почти крещи мама.

Отпивам от ракията, усмихвам се.

Д-р Соколов мълчи, но очите му блестят зад очилата и аз знам, че ме мрази до смърт. Колко банално, господи! Спасява го префърцунената му сестра. Разговорът става общ и празен. Веднага след обяда лъжа, че имам полет и се прибирам вкъщи. Лошо ми е от нерви, вие ми се свят, ръцете ми треперят… Не мога да понасям омразата!

В шест часа Божидар и аз отлитаме за Варна. Той е зает човек, съпруг и баща със задължения… „Новата година трябва да посрещна със семейството си, но Коледа ще подаря на теб, Зайо!“

Настанихме се в шведския хотел на „Дружба“, облякохме бански и слязохме при басейна. Пием уиски. Аз малко, по-скоро мокря устни, но Божидар се налива здраво.

— На седми януари ще навърша четиридесет и девет години! — Очите му са мътни, гласът му звучи горчиво. — Кръстили ме Божидар, защото съм се родил на старата дата на Коледа. Днес имам своеобразен рожден ден… Когато съм се родил, девет мъже от моя род били в затвора. Дядо ми загинал във войната, но оставил петима сина… и петимата са убити в Илиенския форт… Двама братя на майка ми са изгорени в пещите на РО–2, двама братовчеди удушени в двора на гвардейския полк… Войни, кръв… Дойде ми до гуша! И моята съдба, и тя кучешка се случи! Ожених се, докато бях във Военното училище… жена ми роди двама сина… В нашия род не се раждат фусти! Навремето казвахме: „Това е моята другарка!“ И какво от това? Когато я видя да се съблича, извръщам глава…

— Не ми разказвай за жена си!

— Какво, Зайо? А, жена ми? Иди се поразходи, влез, поплувай… разказвам на себе си…

Тази нощ с голямо закъснение прочетох „Чужденецът“ на Албер Камю. Прекрасна книга, но ме докара до пълно отчаяние…

Спасов води репетиции два пъти на ден. Понякога присъствам, друг път ме викат спешно. Налага се да променям реплики, да дописвам диалози, да се съобразявам с капризите на артистите, особено на актрисите. Все още не мога да си представя що за спектакъл ще се получи. Почвам да не вярвам в текста. Страници и сцени, които, препрочитайки ги, не само ми харесваха, но дори ме вълнуваха, „хващаха ме за гърлото“, произнесени на глас, звучат кухо, фалшиво и най-страшното — подлизурски. Не мога да се отърва от мисълта, че пишейки тази пиеса, аз подсъзнателно съм се нагаждал към някакъв вкус, че съм бил подчинен на вътрешна цензура. Вглеждам се в Йордан… Нямам чувството, че текстът му действа потискащо… Единствена София, която няма капка талант, но в замяна на това изумителни количества безцеремонност, казва част от истината.

— Бил ли си в китайски ресторант? — пита тя. Отговарям отрицателно. — Сервират лакирани патици… Твоята пиеса ми прилича на лакирана патица…

Опитвам да игнорирам думите й, но цялото ми внимание е погълнато от нещастния литературен лакей Иван Троев, от сивия, заслепен чужденец, боледуващ за една дива котка, която не ще да чуе за него.

Лия лети и върти любов с някакъв старец. Имитирам „незнание“ и приемам с целувки подаръците й, включително един часовник. Както винаги и сега не знам какво й е отношението към мен. Не се развежда, но не се връща при законния си съпруг. Доскоро аргументът й беше „не мога да живея с майка ти“, но сега самата тя разполага с апартамент. Както очаквах, не ми предложи да се преместя при нея…

Бях включен в делегация за посрещане на гости от чужбина. Докато чакахме да кацне самолетът, в кафенето влезе любовникът й. Бях го виждал в един служебен мерцедес. Лицето му не се забравяше лесно. Сега, зад прикритието на групата, имах възможност да го разглеждам. Погрешно го бях взел за старец. Въпреки бялата коса той не беше повече от петдесетгодишен, мой ръст или малко по-нисък, мощен и, най-важното, расов. Това беше онази специална порода, която произвежда така наречените „опасни мъже“, самците, които винаги са ми били противни, но срещу които никога не намерих основания за презрение. Самецът се подпря на бара, изпи едно кафе, изпуши една от френските си цигари и излезе. Без да ми казва някой, аз бях сигурен, че този тип е зает човек и „труден мъж“. Присви ме стомах, но разбрах Лия… Толкова по-голяма беше изненадата ми, когато вкъщи заварих бележка. Канеше ме да посрещнем заедно Нова година. Още по-озадачен бях от настоятелното повторение „само двамата“.