Христо Калчев - Студен огън

Ами сега? По корем ще се влача, но ще намеря парите! Дори ако трябва да се разделя с фиатчето, макар че нямам пари за бензин и почти не го карам… Ако поискам от Иван? И той няма, горкият…

Позвъних на леля Дарина. Покани ме на вечеря. Умишлено отидох по-рано. Отвори ми Николай. Едва не припадна. Помислих, че трудно потиска вълнението си, но като влязох, разбрах истината. В хола се беше разположила малокръвна дама с очила и безформени крака, които опитваше да издължи с крайно неудобната поза „кръстосани успоредни прави“. Първата й работа беше да се осведоми коя зодия съм.

— Скорпион — казах аз. — Не разбирам нищо от зодии.

— Николай е рак. Вие сте в тежка дисхармония!

Направих се, че не разбирам намека. Седнах, пих кафе и дочаках леля Дарина. Отидохме в спалнята.

— Хареса ли ти приятелката на Ники? — попита тя.

— Мила е…

— Мечтаех да се сближите?

— Аз не мога да бъда това, което наричат „вярна жена“…

Леля Дарина мълча известно време.

— Мислиш ли, че от Ники ще излезе интересен мъж?

— Да — казах, но разбра, че я лъжа.

И тук ударих на камък. Затрупа ме с документи. Показа ми молба за заем на името на мъжа й, фактури за покупки на фаянс, дървена ламперия и т.н. Нито чувах, нито виждах. По-важно беше, че и оттук щях да изляза с празна чанта. Извиних се, че до вечерта трябва да уредя този проблем. Когато се сбогувах с Николай и любовницата му, не се въздържах и казах:

— Аз съм в хармония само с лъвове. И като зодия, и като мъже!

Не знам какви характери се развиват под астрологичния знак на скорпиона, но ако животът продължава да ме пресира, ще се превърна в истинска змия. Когато на една жена й се плаче, трябва да има някой до нея…

Събудих се от кошмарни сънища. А сега накъде? Потърсих Иван.

— Няма го, Лиле — каза майка му. — Втори ден не се е прибирал.

Отидох в „Писателите“. Нямаше го. От няколко дни не бяха го виждали.

И на летището нищо ново. Милицията проучва документите. Правя се, че това не ме тревожи. Лъжа себе си. Някакви летци ме черпят кафе, коняк, канят ме на обяд… Аз ли не знам какво означават такива покани? Отказвам, макар че умирам от глад!

Изтеглих последните пари от книжката, купих македонска наденица, горчица, прибрах се, ядох и легнах да спя. Спала съм като мъртва от два до седем и половина. Събудих се смазана. Всичко ме болеше, и главата, и тялото. Мама не беше вкъщи. Гардеробът й беше празен. Беше се пренесла у д-р Соколов. Взех душ и излязох. По стълбите доядох последното парче наденица, купих цигари и седнах в градината на „Св. Георги“. Денят се скъсяваше. Двама млади простаци седнаха до мен, започнаха да сипят плоски комплименти. Хукнах без посока. Доста по-късно си дадох сметка, че вървя към „Славия“…

От вратата видях Иван. Беше пиян, но се държеше. Двудневната брада правеше острото му лице още по-остро, от спирт и неспане и без това дивите му очи сега изглеждаха жестоки. Петър Антов кимна „разсеяно“ и побърза да се скрие в офиса. Седнах.

— Ще ме почерпиш ли нещо?

Пих водка. Мълчахме. Всъщност ние винаги сме разменяли празни фрази. Изпих две водки, напих се, разказах му всичко. Не издържах, разплаках се. Иван извърна глава.

— Утре до обяд ще ти донеса парите — каза той. — А сега си върви. Започвам да се напивам… Не търпя свидетели на пиянството си!

— Нека остана! — Алкохолът ме беше размекнал, гласът ми трепереше.

— Махай се! — каза Иван Троев.

В гласа му имаше нещо, което ме застави да стана…

От десет часа започнах да го чакам. Мина дванадесет, мина два… не издържах, обадих се у тях. Нямаше никой. В пет часа нервите ми не издържаха, хвърлих се на леглото, ревах истерично. Звънецът се обади в най-тежката криза. Беше Иван. Донесе хиляда и петстотин лева. Нямах сили нито да се зарадвам, нито да му благодаря.

— С остатъка опитай да изкараш до първата заплата — каза той.

След един час дойдох на себе си и тръгнах да го търся. Нямаше го нито у тях, нито в „Славия“, нито в артистичните клубове. Купих едно пиле, направих бульон, ядох и легнах. Не можах да заспя. Към десет и половина иззвъня телефонът. Скочих. Бях сигурна, че е Иван… оказа се Петър Вълков.

— Получих записа… Ти си луда… Това беше шега… Исках да те накарам да се стреснеш… Аз те обичам, Лия!

— Върви по дяволите! — Изключих телефона и легнах да спя.

Репертоарният съвет на комитета спря пиесата. Отидох им на крака да чуя възраженията. „Дребнотемие, несъзвучие с живота, сексуални намеци, фройдова трактовка“ и прочие глупости. Написах писмо до един от заместник-председателите (често започнах да пиша официални писма), нарекох една от театроведките „курва“, чух заплахи и със съд, и с висши държавници, тръшнах вратата и излязох.