Христо Калчев - Студен огън

Милицията дойде да ме вземе от Боровец. В колата ми казаха в какво се състои престъплението на Лия. Отговорих, че не вярвам да е знаела що за човек е Вагнер. Да, и те споделяха това мнение. Щели да я освободят срещу моя подпис и с уговорката да се опитам да й влияя. Не можех да й влияя и го знаех. Не казах нищо. Стигнахме до столичното управление на МВР. Предадоха ми вещите й, минали след нея етапния път, тогава ме въведоха при следователя. Лия беше там. Изглеждаше отслабнала, мълчалива, може би уморена, но в никой случай гузна.

— Втори път минавате метър! — каза следователят. — Третия, сърдете се на себе си!

— Хайде, Лия — казах. — Хайде да вървим…

Взех я за ръка. Тръгнахме. В джоба ми имаше шестстотин лева Лиини пари и по-малко от петдесет мои. Спряхме на Лъвов мост, дадох й парите, взех такси и отидохме у тях. Посрещна ни майка й.

— Що за мъж сте вие? Нямате ли достойнство? Докога ще се занимавате с нея? Мислех, че сериозно сте решили да станете писател?

Не отговорих. Влязохме в стаята на Лия. Седнахме.

— Не очаквай обяснения! — каза Лия.

— Не задавам въпроси!

— Обичам те… Особено… Лия толкова може да обича!

— Аз се задоволявам с малко… Работя в Боровец… Време е да тръгвам.

— Вземи ме… ако е възможно?

— Шегуваш ли се?

— Имам нужда от малко почивка…

Лия спа непробудно двадесет и четири часа. Влизах, излизах, работех, ползвах банята… тя спеше, мушнала юмруци под брадата си. На третата сутрин закусвах с Латин и жена му, когато Лия се появи свежа, възвърнала и сили, и цвят, и самочувствие. Представих я на Латинини, закусихме заедно, после аз се качих да работя. Лия дойде на обяд, взе душ и влезе в стаята.

— Прекрасен старец е твоят професор. Цени те, пишел си по-различно от другите, с кръв, със страсти… Не запомних точно как…

— Вдига ми цената!

— В моите очи твоята цена е висока… във всеки случай няма нужда от повдигане!

Оставих машината, обърнах се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да ме целунеш! — беше отговорът.

Този ден аз и Лия се държахме като съпрузи. Прекарахме още една седмица в Боровец. Лия започна да се отегчава. Професорът работеше. Единствената й компания беше жена му.

— Добра жена е професоршата — беше всичко, което каза за нея.

Умишлено не наруших ритъма, не й отделих повече време, отколкото преди нейното идване отделях за разходки. Имах основания, поне сега мисля, че имах. Не исках да остане с впечатлението, че се отнасям с нея като с болна, нито че се готвя да проявя прекомерни съпружески претенции. Може би сгреших, кой знае, във всеки случай десетте дена, прекарани в Боровец, бяха между най-щастливите, а и между най-продуктивните в живота ми.

Получих писмо от Петър Вълков. Иска си парите! Хиляда лева! Ужас! В книжката са останали двадесет, колкото да я опазя от унищожение…

Баща ми отказа да ми заеме пари.

— Продай колата! Аз съм притеснен до смърт… Нов дом, ново семейство…

— Никога, по никакъв повод, под никакъв претекст не ме търси — казах аз. — Забрави, че си имал дъщеря!

Този мръсник отговори:

— Никога не съм бил сигурен, че си моя дъщеря!

Карам курс за стюардеси. В барокамерата едва издържам, изглежда, че не съм в ред с вестибуларния апарат, но на английски и френски няма по-добра от мен, а момичетата, които ме конкурират, са доста грознички.

Мама ми показа спестовната си книжка. Има сто и десет лева. Положението изглежда безизходно! Нямам право на заем от държавата, не съм на щат… има една-единствена възможност, любовникът на мама…

Отидох в кантората на д-р Соколов. Стана, посрещна ме, настани ме в стол. Трябваше да изчакам някакъв клиент. Заслушах се. Въпреки вида си на стар сатир, Златко Соколов мислеше бързо и дръзко. Започнах да се отпускам… когато застанахме очи в очи, казах:

— Имам дълг. Трябват ми хиляда лева. Ако ме вземат в авиацията, ще ви ги върна на части от заплатата, ако до три месеца не започна работа, ще продам колата и ще се издължа изцяло.

Соколов не мигна.

— С удоволствие ще ви услужа, ако майка ви не е против. Сама разбирате, че няма да предприема нищо зад гърба й. В шест часа ще бъда у вас. Ако не се появят пречки, утре сутринта ще имате сумата.

Върнах се на летището. С момичетата пихме кафе, говорихме за мода и, разбира се, за мъже. В шест и половина се обадих вкъщи. Мама вдигна телефона.

— Ти ли си, Лия? Бий телеграма на вуйчо си Алек и не ме занимавай с проблемите си!