Христо Калчев - Студен огън

Получих колет, отворих го и зелен дъжд от долари се посипа на пода. Потърсих Лия… няколко дена не бях ходил в бар „Славия“. Беше задържана. Отидох у тях. Майка й затръшна вратата под носа ми. Обадих се на Кристиян. До вечерта чаках вест от него. Обади се след полунощ. Лия се оказа в следствения отдел. Заловили я с внос на напитки, с намален грамаж, с водна разредка…

Цял ден ходех замаян. Трябваше да направя нещо… Потърсих доктор Анадолийски, разказах му надве-натри историята на Лия, поисках да ми подготви документи за брак с по-ранна дата. С разтреперани ръце Ачо фалшифицира васермановите проби, мина по кабинетите, взе подписите на колегите си и в късните часове на следобеда аз излязох от болницата с напълно редовни медицински свидетелства. Рано на другия ден отидох в Съюза и продиктувах писмо до Секретариата: „Жената, която обичам, в момента дава показания в следствения отдел на МВР. Вината й е по-скоро младост, липса на опит, отколкото престъпен ламтеж за печалби. Ако цените моя труд и в мое лице уважавате един колега, доказал лоялността си към националната култура, застъпете се за нея. Моля нека се прекрати това следствие! Ако моята годеница влезе в затвора, аз ще се превърна в духовен труп, в емоционална пустиня, способен единствено на алкохолна вегетация…“

Приложих медицинските свидетелства, подписах се и си отидох. Беше деветнадесети май, събота. Във вторник сутринта, след тежко препиване, едва-едва чух звънеца. Беше Лия. Влезе. Седна и затвори очи. Заведох я в банята, оставих я да се изкъпе, дадох й пижама и легнахме да спим. Наистина спахме. Потъвах в дрямка, алкохолът още вреше в мен, но чувствах нервните й спазми и знаех, че иска да говори…

— Спи, Лия!

— Защо… — Гласът й беше сух, без сълзи, като че ли и без болка. — Единствен ти…

— Не се разкисвай — казах аз. — Спи ми се… Снощи препих до смърт.

— Обичам те, Иване!

— Не ме обичаш, страх те е! Спи, ще говорим следобед!

— Благодаря!

— Един здрав сън и ще забравиш всичко!

Лия се сгуши на гърдите ми. Прегърнах я през раменете и заспах. Предполагам, че и тя е заспала. „Когато човек спи, отсъства всичко сетивно…“

Оженихме се. Кумуваха ни Петър Вълков и Мима Борисова. Обядвахме в дома на Мима, а вечерта отидохме у Манови.

— Госпожа Манова — казах, докато й подавах букет цветя и насилвах лошите си предчувствия зад привидно весела гримаса. — Вашата дъщеря и аз направихме семейство.

Манова ме изгледа косо, не прие цветята, пропусна ни в антрето, подхвърли: „Имаш чек от вуйчо Алек!“, и се прибра в стаята си.

Лия погледна писмото, пусна чека в чантата, подреди цветята в дълбока ваза, наля им вода и излязохме.

Навлякла овехтелия си пеньоар, майка ми гледаше телевизия.

— Това е Лия, мамо — казах аз.

— Оженихте ли се?

— Да.

Майка ми стана, целуна снаха си, взе я за ръце, сложи я до себе си.

— Мъжете са луди, моето момиче — каза старата. — От адреналина е! Имат отрови за изхвърляне!… Остави го да се набеснее! Ако му внушиш, че си благодарна, било в леглото, било за живота, който ти е създал, той ще ти благодари за благодарността. Настъпиш ли гордостта му, ще освободиш адреналина!

— Аз съм много виновна пред Иван! — каза Лия.

Попаднах в невъобразима къща. Вехтошарница! Свекърва! Господи, помогни ми, това понятие било реално!

— Лиле, ако ме слушаш, ще те направя първокласна готвачка! Лиле, спиш до късно! Млада булка си, трябва да ставаш с изгрева! Добре е за кожата! Не пуши, не пий, много време прекарваш в банята, много се рисуваш, много предизвикателни рокли носиш…

Вчера се връща и носи някакъв пакет. Купила ми сутиени. Бархетни!

— Ако тресеш гърди като кучка, ще събереш кучетата на бесовица. Когато Иван не е вкъщи, мъж до прага не допускай! Ще излезе лоша дума! Лошата дума вади очи!

От ракли и сандъци измъкна някакви парцали, кой от кой по-грозен.

— Това тка баба ми, това преде на Ванчо пралеля му Сийка, това е мильо от Троевия род, скопска дантела, брюкселски тип.

Пафти, гергеф, поясоци — къщата заприлича на етнографски музей. В кухнята е още по-страшно. Ако мразя нещо, мразя яхниите. Това не е аргумент за свекърва ми:

— Ванчо ги обича. Ще свикнеш!

Тонове лук минават през тази кухня. Направих агнешко фрикасе. Старата демонстративно напусна масата:

— Месо във вар не ям!

Иван мълчи. „Ще свикнете!“ — казва, и това е единствената помощ, на която е способен. А аз знам — няма да свикна!