Христо Калчев - Студен огън

— Помолете клиента да напусне! — заповяда жената, но когато платих и тръгнах към изхода, отново чух гласа й:

— Почакайте, моля! Какво има в този куфар?

— Лични вещи — отговорих.

— Къде живеете? — Двамата мъже станаха от столовете и минаха зад гърба ми.

— Тук — казах аз. — Наблизо.

— Защо сте с куфар? — продължи да ме разпитва жената.

— С какво право се интересувате? — Опитвах да давам вид, че не знам какво става.

— Милиция! — жената показа картата си. — Моля, отговаряйте!

— Връщам се от Пловдив. — Извадих книгата от джоба си. — Това е сборник разкази… мои! Книгата все още не е излязла от печат.

— Писател ли сте?

— Да!

Лицето на жената се отпусна, чертите й се смекчиха.

— Извинете, моля! — каза тя. — Тук започва проверка на наличността… Ние сме от стопанската милиция.

— Приятна работа! — казах.

Жената се усмихна.

— Благодаря! На вас приятна почивка.

На другата сутрин позвъни млад мъж. Отворих с насапунисано лице и бръснач в ръка.

— Добро утро. Петър Вълков. Лия ме изпрати да взема куфара.

— Какъв куфар?

Вълков се усмихна.

— Имате ли телефон?

— Да.

— Моля, обадете й се.

Набрах номера. Лия се обади веднага. Знаех, че седи и чака повикване.

— Иван Троев на телефона!

— При теб ли е Петър?

— Да.

— Дай му куфара!

Когато Вълков си отиде, влязох в банята, взех душ и с мокра глава излязох на улицата. Беше средата на май, но температурата спадаше рязко. Обиколих няколко редакции, пих кафе в „Писателите“ и се прибрах. Втресе ме. Към обяд вдигнах температура, а вечерта пропаднах в пропасти, изкачвах се по наклони и отново се сривах в бездните. Майка ми се върна, предизвика изпотяване, смъкна температурата и започна да ме лекува. Два дена прекарах в леглото, но цяла седмица не излязох от къщи. Започнах да пиша второто действие на пиесата. Йордан идваше вкъщи, пиехме кафе, обсъждахме драматургичните ходове, следобед спях час-два и сядах да работя. „Направих“ първата картина, четохме я, после написах окончателната редакция. В петък, отново преди девет сутринта, Петър Вълков позвъни на вратата.

— Извинете, че ви безпокоя толкова рано! Къде изчезнахте?

— Болен бях.

Поканих го, предложих му кафе, седнах срещу него.

— Имате ли влияние над Лия? — попита Вълков.

— Аз съм клиент на бара… Стар клиент.

— Знаехте ли какво имаше в куфара?

— Предполагах.

— Ако го бяха заловили, и тя, и вие влизахте в затвора!

— Аз едва ли! — Тонът му не ми харесваше.

— Съучастник!… Във всеки случай щяхте да имате неприятности!

— Да.

— Защо взехте куфара?

— Помоли ме, взех го!

Петър Вълков отпи от кафето, извади пакет „Бенсън енд Хейджес“, запали, без да ми предложи цигара.

— Лия каза, че никога не сте я ухажвали? Влюбен ли сте в нея?

— А вие?

— Аз съм неин колега от университета.

— Аз — клиент на бара.

Вълков се усмихна.

— Не искате да отговорите?

— Лия ви е казала. Пия при нея. Когато я нямаше, пиех при Валентин, предишния барман. Когато тя си отиде, ще пия при следващия.

— Не искате да отговорите!

— Не! — казах. — Аз говоря малко!

— Да, знам от Лия! — Вълков стана, прибра цигарите, закопча сакото. — Бихте ли ми дали телефона си! Лия го иска.

Продиктувах числата, изпратих го и седнах да работя. Целия ден прекарах над втора картина от второ действие, вечерта скъсах страниците, взех единствените десет лева, които имах, и отидох в бара. Лия ме посрещна непроницаема, кимна, довърши обслугата на клиентите, барът беше пълен, застана срещу мен, остави водката, облакъти се на бара:

— Наистина ли беше болен?

— Наистина — казах, — нищо сериозно.

— Ще останеш ли?

— Не дълго.

— Ако ме дочакаш, ще идем някъде… Канят те!

— Друг път.

— Искаш да кажеш „никога“!

— Казах „друг път“.

Лия ме погледна кротко.

— Тази вечер аз плащам!

Кимнах.

— Препрочетох книгата ти… Не чета българска литература! Никаква! Започнах да вниквам в разказите…

— И? — попитах с надежда да чуя именно това, което последва.

— Започнах да ги разбирам… Нека не ти звучи фалшиво или благодарствено, но започнах да ги харесвам.

Лия отиде да налива напитки, извикаха я на една от масите. В огледалата виждах Петър Антов да се лигави с двама мъже с напрегнати вратове и костюми, които чудесно биха седели на други тела.

— Напрегнато е — каза Лия, когато ми донесе втората водка. — Искаш ли да знаеш какво имаше в куфара?

— Не.

— Би предпочел да не те забърквам в моите работи?